— Как успява да ме следва толкова отблизо! — изкрещя тя. — Нищо ли не може да го забави?
Зандрамас протегна двете си ръце напред и ги обърна с дланите нагоре. Милиарди миниатюрни светещи точици се въртяха под кожата й — светлинките подскачаха в буен кръг, блещукайки като съзвездие мънички слънца в нейната плът. Още колко време трябваше да мине, докато тези съзвездия проникнеха в цялото й тяло и тя най-сетне щеше да престане да бъде човешко същество? Още колко време трябваше да чака, докато ужасния дух на Детето на Мрака щеше да я обсеби цялата? Малкото момче отново изплака.
— Казах ти да го накараш да млъкне! — изкрещя тя.
— Веднага, господарке — отвърна Нарадас.
Детето на Мрака продължи да съзерцава звездната вселена, затворена в плътта й.
Ерионд и Кон излязоха да се разтъпчат още докато другите спяха. Прекосиха с лек галоп една поляна, окъпана в сребристата светлина на утрото. На младежа му беше много приятно да язди сам, да чувства най-малкото движение в мускулите на Кон, да усеща вятъра по лицето си, без да се разсейва в разни оживени разговори.
Как си бе наложил Алдур да напусне всичко това? Алдур, богът, който сигурно бе обичал този свят най-много от всичко във вселената, тъй като бе отказал да има свой народ, който да се прекланя пред него, а бе предпочел да остане съвсем сам, за да изучава заобикалящите го прелести. А сега Богът можеше да го посещава само понякога, и то като дух.
Ала Алдур беше приел тази жертва. Ерионд въздъхна. Може би никаква саможертва не бе наистина непоносима, ако е направена от любов. Младият мъж повярва, че е така, и се утеши с тази мисъл.
Въздъхна още веднъж и препусна в галоп към малкото езеро и палатките, където спяха неговите приятели.
2.
Тази сутрин станаха късно. Напрежението през изтеклите няколко седмици, изглежда, най-сетне беше надвило Гарион и макар че светлината, нахлуваща през отвора на палатката, му подсказваше, че слънцето вече се е изкачило високо в небето, никак не му се ставаше. Чуваше подрънкването на съдовете, с които Поулгара приготвяше закуската, долавяше и човешки гласове. Знаеше, че тъй или иначе скоро все пак трябва да стане. Помисли си дали да не подреме още малко, ала реши да не го прави. Раздвижи се внимателно, за да не събуди Се’Недра, и се измъкна от одеялата. Наведе се и нежно целуна косата й, после облече покритата с ръжда туника, взе меча и ботушите си и излезе от палатката.
Поулгара, облечена в сивите си дрехи за пътуване, шеташе край огъня и както обикновено си тананикаше. Силк и Велвет разговаряха тихо наблизо. Незнайно защо Силк се беше преоблякъл и сега носеше мек перленосив жакет, който подсказваше, че дребничкият драснианец ще се представя за богат търговец. Белгарат, разбира се, бе със старата си туника, кърпените панталони и ботушите от различни чифтове. Дурник и Тот ловяха риба в близкото езеро, а Ерионд разседлаваше дорестия си жребец. Останалите очевидно още не бяха станали.
— Помислихме, че ще спиш цял ден — рече Белгарат, щом Гарион седна на един пън да нахлузи ботушите си.
— Аз също си помислих да го направя — призна Гарион, изправи се и погледна към отсрещния бряг на блещукащото езеро. Там имаше горичка от трепетлики и цветът на стволовете им наподобяваше този на току-що навалял сняг. Листата бяха започнали вече да пожълтяват и проблясваха на слънчевите лъчи като ковано злато. Въздухът беше хладен и леко влажен. Кралят на Рива въздъхна и попита Силк: — Защо си облякъл тази пищна премяна?
Силк сви рамене.
— Навлизаме в област, където съм доста известен — отвърна той. — Може да извлечем някаква полза от това — стига да ме познаят. Напълно ли си сигурен, че трябва да вървим на югоизток?
Гарион кимна.
— Отначало имаше малко объркване, но после всичко се изясни.
— Какво объркване? — попита го Белгарат.
— Сардионът също е бил тук — преди много време. Стори ми се, че за няколко секунди Кълбото искаше да следва и двете следи едновременно. Трябваше да поговоря с него твърде решително по този въпрос. — Гарион преметна ножницата на гърба си и я закопча, след това я издърпа малко напред, за да му бъде по-удобно. Кълбото върху дръжката на меча сияеше с гневен ален цвят.
— Защо го прави? — попита с любопитство Силк.
— Заради Сардиона — отговори Гарион, погледна през рамо към сияещия камък и му каза: — Спри вече.
— Не наранявай чувствата му — предупреди го Силк. — Можем да си докараме големи неприятности, ако реши да ни се разсърди.
— Кое кралство е разположено на югоизток? — обърна се Белгарат към дребничкия мъж.
— Воресебо — отвърна Силк. — В него няма почти нищо, като изключим малобройните пътища, използвани от керваните, и няколко мини високо в планините. В Панор има пристанище. Понякога се отбивам там на връщане от Мелцена.