Се’Недра изведнъж се разсмя.
— Какво ти е толкова смешно?
— Когато всичко това свърши и се приберем у дома с нашето бебе, защо не се превърнеш за известно време във вълк?
— Че защо?
— Ще е много хубаво да си имам огромен сив вълк, изтегнал се пред камината. През студените нощи ще заравям краката си дълбоко-дълбоко в козината ти.
Той я изгледа проницателно.
— Ще те почесвам между ушите, Гарион — предложи малката кралица. — Освен това ще ти давам хубави кокали от кухнята и ще можеш да си ги глозгаш, колкото желаеш.
— Недей — твърдо каза той.
— Но винаги ми е студено на краката.
— Забелязал съм.
Пред тях Сади и Силк спореха разгорещено.
— Абсолютно не — заяви енергично Силк.
— Наистина смятам, че проявяваш неблагоразумие по този въпрос, Келдар — възрази Сади. Евнухът беше съблякъл блестящата във всички цветове на дъгата копринена роба и сега носеше туника както западните народи, панталони и високи здрави ботуши. — Системата за разпространение вече е на твое разположение, освен това аз имам достъп до неизчерпаем резерв. Можем да спечелим милиони.
— Забрави това, Сади. Няма да търгувам с опиати.
— Но ти търгуваш с всичко останало, Келдар. Към нас се простира огромен пазар, който само чака някой да го овладее. Защо позволяваш на скрупулите да пречат на бизнеса?
— Ти си нийсанец, Сади. Опиатите са част от твоята култура, затова не би могъл да ме разбереш.
— Лейди Поулгара използва опиати, когато лекува болни — изтъкна Сади в своя защита.
— Това е съвсем различно.
— Не виждам защо.
— Никога не бих могъл да ти го обясня.
— Разочарован съм от тебе, Келдар — въздъхна Сади. — Ти си шпионин, наемен убиец и крадец. Мамиш, когато играеш на зарове, фалшифицираш пари и нямаш никакви скрупули по отношение на омъжените жени. Жестоко мамиш клиентите си и се наливаш с пиво като смок. Ти си най-поквареният човек, когото съм срещал, ала отказваш да прекараш няколко безвредни съединения, които биха изпълнили с щастие хората, когато ги купят.
— Човек все трябва да сложи граница някъде — отвърна Силк.
Велвет се размърда на седлото си и погледна назад към тях.
— Това е един от най-очарователните разговори, които съм чувала, господа — направи им комплимент тя. — Особено сравняването на морала ви. — След което им се усмихна и трапчинките грейнаха ослепително на лицето й.
— А… маркграфиня Лизел — рече Сади. — Случайно пак да сте ми взели Зит?
— Всъщност да, Сади — Девойката, чиято коса наподобяваше цвета на пресен пчелен мед, вдигна ръка. — Но този път не я откраднах. Тя сама допълзя посред нощ в палатката ми и се свря в любимото си скривалище. Бедното животинче буквално трепереше от студ.
Силк леко пребледня.
— Искаш ли да ти я върна? — обърна се Велвет към евнуха с бръснатата глава.
— Не — въздъхна Сади и потри с длан голото си теме. — Щом е щастлива, нека я оставим на мястото, което сама си е избрала.
— Наистина е щастлива — буквално мърка от удоволствие. — Велвет леко се навъси. — Смятам, че трябва да се грижиш по-добре за диетата й, Сади. Струва ми се, че мъничкото й коремче все повече се подува. — Тя отново се усмихна. — Не бихме желали пред очите ни да пълзи дебела змия, нали?
— О, не, разбира се — възкликна Сади.
В най-високата точна на прохода имаше голямо изсъхнало дърво. Ястребът със синя ивица по крилете бе кацнал на един от голите клони и енергично почистваше перата си с клюн. Когато приятелите се приближиха, птицата се спусна надолу и след миг пред тях се изправи Белдин, бълвайки ругатни.
— Какво става? — попита го Поулгара.
— Попаднах на отвратително въздушно течение. Сплъстиха ми се перата — изръмжа той. — Знаеш как се чувстваш в такива случаи.
— О, знам. Непрекъснато ми се случва.
— Перата ти са прекалено меки.
— Не аз съм създала совите, Белдин. Така че не ме обвинявай, че перата ми са меки.
— Напред има кръстопът и кръчма — рече Белдин на Белгарат. — Искаш ли да се отбием там, за да проверим какво става долу в равнината?
— Тази идея никак не е лоша — съгласи се Белгарат. — Не е нужно да си създаваме неприятности, ако можем да ги избегнем.
— В такъв случай ще ви чакам в кръчмата — заяви Белдин и се издигна в небето.
— Защо все избира кръчма? — въздъхна Поулгара.
— Защото хората, които пият, обичат да приказват, Поул — обясни й Белгарат. — В кръчма за пет минути можеш да събереш повече информация, отколкото за цял час на чашка чай.
— Знам си, че винаги намираш убедителни оправдания.
— Естествено.
Продължиха надолу, докато стигнаха до кръчмата — ниска сграда, направена от греди, измазани с кал. Покривът беше увиснал, дървените плочки, служещи за керемиди, се бяха огънали от времето. Жълтеникавокафяви пилета ровеха в прахта пред вратата, една голяма шарена свиня лежеше в кална локва пред тях и цяла дузина прасенца сучеха щастливо от нея. Няколко мършави коня бяха вързани пред кръчмата и трима каранди, облечени в изтъркани кожени дрехи, хъркаха на малката веранда пред вратата.