— Тогава и аз няма да го направя. Използвай очите си, човече. Приличам ли ти на каранд — или на някой от пазачите на храма — или пък на гролим?
— На кого сте последователи — на Урвон или на Зандрамас?
— Нито на нея, нито на него. Нашата цел е да трупаме пари, а човек не прави пари, като се бърка в религиозни разпри.
Изразът на зле облечения войник стана още по-несигурен.
— Трябва да доложа на капитана чии последователи сте.
— Това трябва да стане, ако приемем, че си ме видял — подхвърли Силк и изразително раздрънка добре напълнена кесия в шепата си. — А аз бързам, приятелю. Вашата религия хич не ме интересува. Моля те, окажи ми тази любезност да ме оставиш да си вървя по пътя.
Войникът гледаше кесията в ръката на Силк с неприкрита алчност.
— За мен е много важно да не се бавя — подметна лукаво Силк и театрално изтри челото си с ръкав. — Освен това тук взе да става много топло — добави той. — Защо ти и хората ти не намерите някое сенчесто местенце, където ще можете да си отдъхнете? Аз пък „съвсем случайно“ ще изтърва кесията си тук и вие по-късно „ще я намерите“. Така вие ще направите добра печалба, аз ще си вървя по пътя, без да ви преча, пък и никакъв началник няма да разбере, че съм минал оттук.
— Знаеш ли, тука наистина взе да става много топло — съгласи се войникът.
— Надявах се, че ще го забележиш.
Останалите войници се ухилиха широко.
— Нали няма да забравиш да оставиш кесията?
— Имай ми доверие — отговори му Силк.
Войниците запратиха през полето към малката горичка наблизо, а Силк небрежно хвърли кесията край пътя, направи знак на приятелите си да продължат напред и каза:
— Ще трябва да побързаме.
— Пак ли използва кесия, пълна с камъчета? — засмя се Дурник.
— О, не, Дурник. В кесията този път има истински пари — малореански пиринчени петачета. С тях наистина не можеш да купиш кой знае какво, но са истински.
— Какво щеше да правиш, ако онзи беше поискал да види какво има в нея?
Силк се ухили и протегна ръка. Притиснати здраво между пръстите му лъщяха няколко сребърни монети.
— Обичам да съм готов за всякакви случаи — рече драснианецът, след това погледна назад през рамо. — Мисля, че трябва веднага да тръгнем. Войниците се връщат към пътя.
Следващата среща беше по-сериозна. Пътят беше блокиран от трима пазачи на храма. Бяха вдигнали щитовете пред гърдите си и стискаха копията, готови за бой. Лицата им бяха лишени от всякакви признаци, че са мислещи същества.
— Мой ред е — каза Гарион, вдигна щита пред гърдите си, приготви копието си за бой и пришпори Кретиен. Чу, че още един кон лети след него, ала нямаше време да се обърне. Всичко това беше невероятно глупаво, но той пак почувства пламтящо вълнение в кръвта си. — Идиотска работа — измърмори той под нос, след това събори с лекота пазача в центъра, дръпна рязко юздите и обърна сивия жребец, за да се изправи лице срещу лице с другите двама, които беше оставил зад гърба си. Ала не беше необходимо да го прави — мъжът, яздещ зад него, беше Тот, а двамата пазачи вече бяха проснати на земята, забравили, че преди секунди са били на седлата на конете.
— Бих могъл да ти намеря работа в Арендия, Тот — рече Гарион на гиганта. — Там все пак трябва да има някой човек, който да убеди арендите, че не са непобедими.
Тот се ухили насреща му в беззвучен смях.
В централната част на кралство Воресебо цареше пълен хаос.
Гъсти стълбове дим се издигаха над горящи села и ферми, навсякъде нивите бяха подпалени, а шайки въоръжени мъже яростно се биеха, без изобщо да обръщат внимание нито на пламъците, нито на препускащите по пътя ездачи.
Осакатени трупове лежаха буквално навсякъде и не беше възможно Гарион да предпази Се’Недра от ужасните гледки на мъртви тела.
Когато над обхванатата от ужас земя се спусна здрач, Дурник и Тот се отклониха от пътя да потърсят убежище, където групата можеше да пренощува. Скоро се върнаха и съобщиха, че са открили гъсталак от ниски храсти в малка клисура, разположена на около миля встрани от пътя.
— Няма да можем да запалим огън — рече сериозно Дурник, — но ако не вдигаме шум, не мисля, че някой ще дойде да ни нападне.
Нощта никак не беше приятна. Вечеряха със студена храна сред гъстите шубраци и се опитаха да се подслонят някак сред клоните, без да привличат ничие внимание — беше невъзможно да опънат палатките сред храстите. Във въздуха се чувстваше полъхът на есента и щом се стъмни, веднага стана студено. Приятелите станаха с първите лъчи на утрото, озарили хоризонта на изток, закусиха набързо и продължиха напред.
Студената неприятна нощ и безсмислените кръвопролития навсякъде разгневиха Гарион. Яростта му нарастваше с всяка измината миля. Малко преди обяд видяха облечен в черно гролим, изправен край олтар, издигащ се на неколкостотин метра вдясно от пътя. Шайка от облечени в изпокъсани дрехи войници влачеха към олтара трима ужасени селяни със завързани около вратовете им въжета. Гарион не се замисли нито за миг, а захвърли копието, измъкна меча на Желязната хватка, предупреди Кълбото да не се показва и се втурна в атака.