— Това ще ни отнеме прекалено много време — възрази Се’Недра. — Сега разстоянието, което ни отделя от Зандрамас, не е голямо. Ако направим опит да се промъкваме дебнешком, тя отново ще ни остави далеч зад себе си.
— Просто нямаме друг избор, Се’Недра — каза й нежно Гарион. — Ако се опитаме да си пробием път със сила, прекосявайки Ренгел, рано или късно ще се натъкнем на повече войници, отколкото бихме могли да победим.
— Та ти си вълшебник — обвиняващо каза тя. — Можеш просто да махнеш с ръка и те ще изчезнат!
— Във вълшебствата има определени граници, които трябва да се спазват, Се’Недра — намеси се Поулгара. — И Урвон, и Зандрамас водят гролими. Ако се опитаме да направим онова, което предлагаш, всички в Ренгел ще разберат точно къде се намираме.
Очите на Се’Недра се напълниха със сълзи, долната й устна започна да трепери, тя се обърна и затича през полето, разтърсвана от горчиви ридания.
— Иди при нея, Гарион — каза Поулгара. — Опитай да я успокоиш.
През останалата част от деня се подслониха в една букова горичка край пътя. Гарион се опита да заспи, предчувствайки, че го очаква дълга нощ, но след около час се отказа от намерението си и започна да броди неспокойно из лагера. Нетърпението, обхванало Се’Недра, измъчваше и него. Почти настигаха Зандрамас, ала щом започнеха да се придвижват нощем, скоростта им можеше да се сравни единствено с пълзене. Но колкото и усилено да мислеше, не успяваше да открие никаква друга възможност.
Когато слънцето залезе, вдигнаха лагера и зачакаха да стане достатъчно тъмно.
— Мисля, че открих слабо място в плана ни — рече Силк.
— Така ли? — попита Белгарат.
— Кълбото трябва да може да следва дирята на Зандрамас. Ако Гарион се превърне във вълк, дали безценният камък ще успее да му показва накъде да върви?
Белгарат и Белдин се спогледаха, после Белгарат каза:
— Не зная. Ами ти?
— Нямам представа — отговори Белдин.
— Е, има само един начин да открием какъв е отговорът на този въпрос — рече Гарион.
После подаде юздите на Кретиен на Дурник, отдалечи се от конете, внимателно създаде образ на вълк в съзнанието си и започна да съсредоточава волята си върху него. Както винаги, отново изпита особеното усещане, че се разтапя, след миг вече беше постигнал онова, което желаеше. Отпусна се на задните си лапи и почна да проверява дали всичко в него е наред.
Носът му изведнъж долови позната миризма, той обърна глава и погледна през рамо. Се’Недра стоеше неподвижно на мястото си, разтворила широко очи и притиснала пръсти към устните си.
— Т-това ти ли си все още, Гарион? — попита несигурно.
Гарион се изправи на четирите си лапи и се отърси. Не беше възможно да й отговори — устата на вълка не бе в състояние да произнася човешки думи. Той изтича с къси подскоци до нея и близна ръката й. Малката кралица падна на колене, обви врата му с ръце и притисна буза в муцуната му.
— О, Гарион!
Поддавайки се на някакъв необясним порив, родил се внезапно желанието му да направи някаква палава постъпка, той съвсем преднамерено облиза лицето на Се’Недра от брадичката до челото. Езикът му беше твърде дълъг и твърде влажен.
— Стига! Веднага спри — заповяда тя, ала се разсмя въпреки волята си, опитвайки се да изтрие лицето си. Той завря за миг студения си нос във врата й и Се’Недра се отдръпна. Тогава звярът се обърна и се отдалечи с дълги скокове към пътя, където го зовеше дирята на Зандрамас. Спря в храстите край пътя и надникна внимателно между листата. Ушите му щръкнаха напрегнато, носът му подуши въздуха, търсейки в околността следи от присъствие на непознато човешко същество. След това, удовлетворен, Гарион се измъкна от храстите, прилепи корем до земята и спря по средата на пътя.
Усещането, което изпита, разбира се, не беше същото. Имаше едва доловима разлика в чувството, което му внушаваше притеглянето напред — но без никакво съмнение го усещаше. Изпита особено задоволство и му се наложи да обуздае изгарящото желание да вдигне муцуна към небето и да нададе триумфален вой. След това красивият звяр се обърна и се понесе с величествени скокове към мястото, където се криеха приятелите му. Ноктите му се забиха в тревата и в същия момент го обзе опияняващо чувство на безкрайна свобода. С истинско съжаление той отново прие човешкия си вид.
— Е? — попита го Белгарат.
— Няма никакъв проблем — отвърна Гарион небрежно и потисна желанието си да се изсмее, защото му беше известно, че такова високомерно държане ще раздразни дядо му.
— Наистина ли си сигурна, че този младеж ще ни е необходим през останалата част от пътуването? — обърна се Белгарат към дъщеря си.