— Накъде се е запътил керванът? — попита го Силк.
— Към Джарот, ваше височество.
— И какво превозвате?
— Боб.
— Боб ли? — Гласът на Силк прозвуча малко сепнато.
— Вашите заповеди са такива, ваше височество — каза Ракос. — До нас достигна информация от вашия агент в Мал Зет, точно преди да се разрази чумната епидемия, че сте искали да завладеете пазара, предлагайки навсякъде боб. Складовете ви в Мага Рен са пълни с това вариво, затова напоследък ги прекарваме в Джарот.
— Че защо ли пък съм издал такава заповед? — рече Силк учудено и се почеса по брадата.
— Закат реши да върне армията си от Ктхол Мургос в Малореа — напомни му Гарион. — Предвиждаше да организира военен поход в Каранда. Ти искаше да изкупиш всичкия боб в Малореа, за да прецакаш Бюрото по военните доставки.
— Що за думи използваш, Гарион! — възрази Силк обидено. — Мислех си, че съм отменил тази заповед.
— Не съм чувал такова нещо, ваше височество — каза Ракос. — Стотици тонове боб идват в Мага Рен от Делчин и цяла южна Ганезия.
Силк изстена и после попита:
— Колко трябва да пътуваме, докато стигнем до Джарот? Трябва да сложа край на всичко това.
— Няколко дни, ваше височество — отвърна Ракос.
— А през това време ще идва още и още боб?
— Вероятно, ваше височество.
Силк отново изстена.
Прекосиха останалата част от кралство Ренгел без повече инциденти. Професионалните войници на Силк очевидно имаха завидна репутация в областта и зле обучените войски на различните групировки им правеха път без никакви схватки. Силк яздеше начело на колоната като същински фелдмаршал и се държеше като пълновластен господар.
— Нима ще го оставиш без никакво наказание за тази постъпка, предприета без твое знание? — обърна се Се’Недра към Велвет след два дни.
— Не, разбира се — отговори й русокосата девойка. — Но засега ще го оставя да се порадва на положението си. По-късно ще имам достатъчно време да го науча на някои истини от живота.
— Ужасна си! — изкикоти се Се’Недра.
— Естествено. Но нима ти не стори същото с нашия герой? — И Велвет погледна многозначително към Гарион.
— Лизел — твърдо каза Поулгара. — Пак издаваш тайни!
— Съжалявам, лейди Поулгара — отвърна гузно русокосата драснианка.
Към следата на Зандрамас скоро се присъедини мрачната алена следа на Сардиона: двете продължиха заедно напред, прекосявайки Ренгел към река Калахар и границата на Селанта. Изглежда двете следи на злото също се бяха насочили към Джарот.
— Защо Зандрамас е тръгнала към морето? — разтревожено попита Гарион дядо си.
— Кой знае? — отвърна Белгарат. — Тя е чела пророчествата от Ашаба, а аз не съм. Може би знае накъде и с каква цел е тръгнала, а аз просто вървя след нея слепешком.
— Но какво ще стане, ако…
— Моля те, не повтаряй непрекъснато „какво ще стане, ако“, Гарион — рече Белгарат. — Имам си достатъчно проблеми.
Прекосиха река Калахар с няколко лодки, които, изглежда, принадлежаха на Силк, и пристигнаха в града-пристанище Джарот, разположен в кралство Ренгел. Докато минаваха по калдъръмените улици, цели тълпи хора излязоха от къщите да ги приветстват. Силк яздеше начело на колоната и благосклонно махаше с ръка в знак, че приема поздравите на посрещачите.
— Какво става? — попита Дурник.
— Неговите хора го обичат — обясни Ерионд.
— „Неговите“ хора ли?
— Кой притежава човека, Дурник? — попита тъжно русокосият младеж. — Онзи, който го управлява ли, или онзи, който му плаща?
Канторите на Силк в Джарот бяха наистина пищни — видът им беше дори прекалено показен. Подовете бяха застлани с дебели малореански килими, стените бяха облицовани с рядка, полирана до блясък дървесина, чиновници в скъпи ливреи се движеха буквално навсякъде.
— Човек трябва да действа съобразно положението, което заема в обществото — каза дребничкият мъж на приятелите си. — Местните жители се впечатляват силно от подобно представление.
— Разбира се — отвърна сухо Белгарат.
— Ти сигурно не мислиш, че аз…
— Я да забравим това, Силк.
— Но всичко това създава толкова голямо удоволствие, Белгарат — ухили се Силк.
И тогава Белгарат направи нещо, каквото Гарион никога не би повярвал, че някой ден ще види — вдигна умолително и двете си ръце към небето, лицето му придоби трагично изражение и Белгарат промълви едва чуто:
— О, защо тъкмо аз трябва да изтърпя всичко това?
Белдин буквално щеше да се пръсне от смях.
— Е? Какво? — сърдито го изгледа Белгарат.
— Нищо, нищо — отвърна Белдин.
Агентът на Силк в Джарот беше един мелцен с опулени очи, казваше се Касвор. Касвор крачеше така измъчено, сякаш цялото бреме на света се бе стоварило върху плещите му, при това непрекъснато въздишаше. Той влезе уморено в канцеларията, където се бе разположил Силк, седнал зад огромно писалище, сякаш върху императорски трон. Останалите си бяха избрали удобни столове, подредени край стената.