Интеграцията на мелцените и ангараките протекла бурно, ала в крайна сметка търпението на мелцените се наложило над бруталността на ангараките, защото с течение на годините станало ясно, че мелценската бюрокрация била несъизмеримо далеч по-ефективна от военното управление на ангараките. Първоначално бюрокрацията се заела с такива светски проблеми като паричната единица и различните мерки и теглилки. Оттук до създаването на континентално Бюро на пътната система оставала съвсем малка крачка. След неколкостотин години бюрокрацията управлявала буквално всички отделни страни на живота в целия континент. Както винаги нейните представители привличали талантливите мъже и жени от всички кътчета на Малореа без оглед на тяхната националност; скоро административни отдели, в които работели мелцени, каранди, даласианци и ангараки, се превърнали в съвсем обичайно явление. До 4400 година превъзходството на бюрокрацията било пълно и неоспоримо. Междувременно все по-малко хора използвали титлата Върховен главнокомандващ, може би защото представителите на бюрокрацията предавали всякаква информация „на императора“. Очевидно няма точно определена дата, когато императорът на Мелцена станал и император на Малореа; подобна употреба на титлата не е получавала официално одобрение чак до завършилата с истинско бедствие авантюра на запад, която приключила с битката във Воу Мимбре.
Приемането на Торак за върховен бог от мелцените е най-меко казано съвсем повърхностно. Те приели прагматично единствено формите на религиозния култ на ангараките, защото това било политически целесъобразно, ала жреците гролими така и не успели да внушат у мелцените жалкото покорство, което било характерна черта на ангараките.
През 4850 година Торак излязъл от продължилото цели хилядолетия уединение в град Ашаба. Малореа била разтърсена надлъж и шир, когато живият бог, скрил обезобразеното си лице зад бляскава стоманена маска, се появил пред портите на Мал Зет. Императорът бил отхвърлен с върховно презрение и Торак взел властта в свои ръце, приемайки титлата „Кал“ — крал и бог. Вестоносци били изпратени в Ктхол Мургос, Мишрак ак Тул и Гар ог Надрак, а след това, през 4852 година, в Мал Зет бил свикан военен съвет. Даласианците, карандите и мелцените били изумени от вида на фигурата, която дотогава възприемали като герой от някакъв древен мит. Ужасът им се увеличил многократно поради присъствието на учениците на Торак.
Торак бил бог и отварял уста единствено за да произнесе команди. Ала неговите ученици — Ктучик, Зедар и Урвон — били човешки същества, които наблюдавали внимателно всичко, без да крият студеното си презрение. Те веднага забелязали, че малореанското общество е придобило почти изцяло светски характер, и незабавно взели мерки да променят създалото се положение. Над Малореа било установено управление на терор. Гролимите плъзнали навсякъде; за тях светският дух бил истинска ерес. Почти забравената практика на жертвоприношения била повсеместно възстановена с фанатичен плам; скоро в цяла Малореа не останало нито едно село без олтар и воняща жертвена клада. Учениците на Торак заличили с един удар плодовете от хилядолетия бюрократично и военно управление, установявайки абсолютната власт на Гролимите. Всички аспекти на живота в Малореа били подчинени безпрекословно на волята на Торак.
Мобилизацията на Малореа в подготовката за войната със Запада буквално обезлюдила целия континент, а катастрофата във Воу Мимбре унищожила цяло поколение човешки същества. Катастрофалният военен поход, както и смъртта на Торак от ръката на риванския крал, изцяло сломили духа на Малореа. Треперещият от старост император отново излязъл на сцената, опитвайки се да възстанови разбитата бюрократична система. Усилията на гролимите да запазят контрол над положението предизвикали всеобщата омраза на хората. Без Торак жреците не разполагали с истинска власт. Повечето от синовете на императора загинали в битката при Воу Мимбре, ала едно даровито седемгодишно момче оцеляло — синът, който се родил, когато бащата вече бил на преклонна възраст. Императорът прекарал последните няколко години от живота си, обучавайки и подготвяйки своя син за задачата да управлява страната. Когато старостта отнела уменията на императора, синът му Корзет — тогава четиринадесетгодишен, брутално отнел властта и се възкачил на императорския трон.