— Слушам те, приятелю — изрече пламенно той. — Кажи ми как да сложа прът в колелата на белоокия и ще бъда твой човек до гроб. — След това плю на дланта си и протегна ръка на Дурник.
Дурник също плю на десницата си и двамата стиснаха ръце, спазвайки ритуала, стар като света. После ковачът поверително сниши глас.
— Значи така — подхвана той. — Чухме, че онзи, белоокият — дано му изпадат всичките зъби, — бил наел кораб до Мелцена. Искаме да научим кога е тръгнал, какъв е бил корабът, кой се е срещал с него и къде ще хвърли котва.
— Та това е съвсем проста работа — заяви сърдечно докерът и се намести удобно на стола.
— Хей, ти — подвикна Дурник на Белгарат. — Кога ще ни донесеш пивото?
Белгарат отново изсумтя.
— Напоследък е трудно човек да намери добри домашни помощници — въздъхна Дурник.
Поулгара правеше усилени опити да не се разсмее.
— Слушай сега, приятел — рече докерът и се наклони напред поверително. — Това, което ти казвам, го видях със собствените си очи, така че не ти предлагам някакъв слух или приказки от втора или трета ръка. Преди пет дни белоокият дойде и започна да се разхожда по доковете. Беше призори, утрото беше мрачно — една от онези сутрини, когато човек не може да направи разлика дали има мъгла, или пушек от комин пред очите му. В такива случаи никак не ти се ще да дишаш дълбоко, нали? Както и да е. Та значи онзи, белоокият, дойде на доковете, а с него имаше някаква жена. Беше облечена в черна дреха с качулка и още нещо — с нея имаше едно малко момче.
— Как разбра, че е жена? — прекъсна го Дурник.
— Че нали имам очи, човече! — изсмя се докерът. — Жените не вървят като нас. Те поклащат бедрата си по особен начин и никой мъж на този свят не може да ги имитира. Да, белоокият беше придружаван от жена, разчитай на думата ми. А малкото момченце беше красиво като изгрева на слънцето, но ми се стори, че е малко тъжно. Изглеждаше здраво хлапе и си мисля, че най-голямото му желание беше да грабне някой меч и да се отърве от онези двамата, защото изведнъж ми стана ясно, че детето никак не ги харесва. Както и да е, тримата се качиха на борда на един кораб. И отплаваха в мъглата. По доковете се говореше, че щели да отплават до град Мелцена — щели да хвърлят котва в някакво малко тихо заливче наблизо. Предполагам, че са искали да се вмъкнат незабелязано в града, защото по онези места белоокият и жената били добре познати на хората.
Дурник сграбчи здраво десницата на изцапания с катран дребен мъж и каза:
— Приятелю. Ще забием такъв здрав прът в колелата на белоокия, че ще ни помни, докато е жив.
— С радост бих ви помогнал в тази работа — рече замечтано докерът.
— Вече го стори, приятелю — увери го Дурник. — Вече много ни помогна. Аз ще го фрасна един-два пъти от твое име. Силк — продължи ковачът сериозно. — Мисля, че трябва да платим на нашия приятел за труда, който си направи заради нас.
Силк, който изглеждаше изпълнен с истинско страхопочитание, извади няколко монети от кесията си.
— Само толкова ли? — попита го критично Дурник.
Силк удвои броя на монетите. След това, забелязвайки неодобрителния поглед на ковача, извади още толкова — само че този път златни.
Докерът излезе от стаята, стиснал здраво парите, сякаш се боеше, че някой ще му ги отнеме.
Без да каже нито дума, Велвет стана и направи грациозен реверанс пред Дурник с най-искрено уважение.
— Откъде си се научил да правиш това? — попита го Силк.
Дурник го погледна с известна изненада.
— Никога ли не си продавал коне на селски панаир, Силк?
— Защо се впусна в толкова приказки? — попита Белгарат.
Дурник сви рамене.
— Много пъти съм срещал подобни хора. Те могат да ти помогнат много, ако успееш да ги убедиш, че имат причина да го направят. Ала същевременно се обиждат много лесно и подходът ти към тях трябва да е много внимателен. — Ковачът се усмихна. — Ако имах повече време, можех да продам на този човек дори кон с три крака — при това щях да го убедя, че е направил блестяща сделка.
— О, Дурник! — възкликна Поулгара и обви ръце около врата на ковача. — Какво ли щях да правя без тебе?
— Надявам се, че никога няма да ни се наложи да разберем — рече той.
— Добре — прекъсна ги Белгарат. — Сега знаем, че Зандрамас е отишла в Мелцена. Въпросът е защо?
— За да се измъкне от нас? — предположи Силк.
— Не мисля така, Келдар — възрази Сади. — Центърът на нейната власт е в Даршива. Защо ще се отдалечава тъкмо в противоположната посока?
— Ще поработя по въпроса — отвърна драснианецът.
— Какво има в Мелцена? — попита Велвет.
— Нищо особено — побърза да й отговори Силк. — Нищо, ако не броиш парите — това е най-голямото финансово средище в цял свят. Поне такава е последната информация, с която разполагам.