— Ще получиш необходимите инструкции, когато му дойде времето, убеден съм в това.
— Но ако знаех сега, можеше да се подготвя.
— Имам чувството, че човек просто не е в състояние да се подготви за такова нещо, Гарион. Снощи следата те доведе до пристанището, нали?
— Да. Отново бяха двете следи. И Зандрамас, и Сардионът са тръгнали оттука. До голяма степен сме сигурни, че Зандрамас отива в Мелцена. Само боговете знаят накъде е поел Сардионът.
— А може би дори за тях това остава неизвестно.
Голяма водна капка се откъсна от въжетата на такелажа, които се губеха в мъглата, и падна върху рамото на Силк.
— Защо все на мен се случват такива неща?
— Какви?
— Щом нещо влажно и мокро се откъсне от небето, винаги цопва върху мен.
— Може би някой се опитва да ти каже нещо — ухили се Гарион.
Тот и Дурник докараха последните два коня на борда и Силк извика:
— Вече натоварихме всичко, капитане. Можем да тръгваме.
— Да, ваше височество — рече капитанът и започна да крещи заповедите си към моряците.
— Отдавна искам да те попитам нещо — обърна се Гарион към Силк. — Винаги по-рано се държеше така, сякаш изпитваше срам от благородническата си титла. Тук, в Малореа, изглежда, се наслаждаваш на пищния й блясък.
— Колко цветисто!
— Разбираш какво искам да кажа.
Силк се почеса по ухото.
— На запад титлата ми създава само неприятности и неудобства. Привлича прекалено много внимание, а това ми пречи. В Малореа положението е различно. Тук никой не те приема на сериозно, ако не притежаваш някаква титла. Щом имаш такава — използвай я пълноценно. Титлата ми отваря много врати и ми позволява да правя сделки с хора, които не биха изхабили и секунда от ценното си време за Амбар от Кофу или за Радек от Боктор. Всъщност нищо не се е променило.
— Значи всички тези пози и помпозност — прости ми, че използвам тези думи — са само за да бъде представлението ти по-убедително. Така ли?
— Разбира се, Гарион. Нали не мислиш, че наистина съм се превърнал в глупаво магаре?
Странна мисъл проблесна в съзнанието на Гарион.
— В такъв случай и принц Келдар е също измислен образ, каквито са Амбар и Радек, нали?
— Естествено.
— Но кой тогава е истинският Силк?
— Трудно е да се каже, Гарион. — Силк въздъхна. — Понякога ми се струва, че съм го изгубил някъде по пътищата преди много години. — Дребничкият драснианец се взря в мъглата. — По-добре да слезем при другите. Мрачните сутрини винаги предразполагат към такива тъжни разговори.
На около една левга от пристанището мъглата започна да се разсейва. Морето на изток от Малореа се надигаше на дълги тежки вълни, подсказващи за огромни водни пространства без никаква суша. Корабът летеше с попътния вятър, носът му пореше вълните и късно следобед брегът на най-големия от Мелценските острови вече можеше ясно да се види на хоризонта.
Пристанището беше пълно с кораби от всички части на Малореа. Вече се беше смрачило, когато разтовариха конете и багажа, а след това Силк поведе приятелите си по широките улици към къщата, която поддържаше в града. Улиците бяха широки и педантично почистени. Постройките имаха внушителен вид, а всички жители носеха дрехи в убити цветове. Тук нямаше шум и блъсканица, така типични за другите големи градове: и тук гражданите се движеха по улиците с истинско благоприличие, уличните търговци не хвалеха стоките си с пронизителни гласове, които допринасяха най-много за постоянния водопад от крясъци и бъбрене, превърнали се в емблема на други градове, чиито жители се славеха с далеч по-невъздържания си нрав. Макар че Мелцена бе разположена в тропическа географска ширина, непрекъснатият вятър откъм океана правеше климата приятен.
Къщата на Силк тук без никакво преувеличение можеше да бъде наречена „палат“. Беше изградена от мрамор и се издигаше на няколко етажа. Пред нея се простираше голяма, съвършено поддържана градина, в която растяха великолепни дървета. Път, застлан с красиви плочи, минаваше през градината и извеждаше до веранда, оградена с колони. На входа почтително ги очакваха лакеи, облечени в ливреи.
— Наистина великолепна постройка — отбеляза Сади.
— Хубаво малко местенце — призна Силк с небрежен тон, и след това се разсмя. — Всъщност, Сади, направих тази къща, за да я изложа на показ пред гражданите. Лично аз предпочитам стари бедняшки кантори в тесните странични улички, ала Мелцена приема всичко съвсем сериозно и човек просто трябва да е в крак с обичаите. Особено ако желае да има успешен бизнес. Заповядайте, дами и господа.