— О, да — отвърна мъжът. — Лабораторията му е на последния етаж — в срещуположния край на сградата.
— Благодаря пак — изкрещя Белдин.
— Прекалено много сяра. Това е проблемът, да. Сложих прекалено много сяра.
— Защо му крещеше? — попита Белгарат, когато тримата се отдалечиха по коридора.
— И аз съм преживявал доста експлозии на младини. — Белдин вдигна рамене. — Най-малко две седмици след всяка бях глух като пън.
— О, ясно.
Изкачиха се още два етажа и най-сетне стигнаха до таванския. Минаха покрай друга врата, която очевидно също бе изкъртена съвсем наскоро. Белгарат пъхна главата си в зейналия отвор и викна:
— Къде можем да намерим Сенджи?
— Последната врата вляво — чу се отвътре.
— Изглежда, е доста опасно човек да се занимава с алхимия — отбеляза Гарион.
— Освен това е и глупаво — изръмжа Белдин. — Щом толкова им е притрябвало злато, защо не отидат в мините?
— Струва ми се, че подобно нещо никога не е хрумвало на повечето от тези учени — рече Белгарат, спря пред последната врата отляво, която очевидно бе ремонтирана съвсем наскоро, и задумка по нея с юмрук.
— Махай се! — отговори му дрезгав глас.
— Трябва да поговорим с тебе, Сенджи — викна Белгарат.
Дрезгавият глас надълго и нашироко му обясни как да се справи с това абсурдно желание, като повечето от използваните думи бяха нецензурни.
Белгарат се намръщи, съсредоточи волята си, изрече една-единствена дума и вратата се пръсна с оглушителен тътен.
— Да, такова нещо човек не вижда всеки ден в този факултет — рече мръсният дребен мъж, седнал на пода сред треските, които само допреди секунда бяха били съвсем здрава врата на лабораторията. — Дори не мога да си спомня кога за последен път съм виждал някой да взривява вратата ми по този начин. — и се зае да вади треските от вратата от брадата си.
— Добре ли си? — попита го Гарион.
— Разбира се. Просто съм малко изненадан. Когато човек преживява взривове всеки ден като мен, лека-полека свиква. Някой от вас би ли желал да ми до извади треските от брадата?
Белдин приклекна до него и почна да го чисти.
— Ама че си грозен! — рече алхимикът.
— И ти не си особено красив.
— Е, това не ми пречи да живея.
— На мен също.
— Добре. Ти ли взриви вратата на лабораторията ми?
— Не. — Белдин посочи Белгарат и след това помогна на алхимика да се изправи.
— Как успя да го направиш? — попита мръсният дребен мъж Белгарат. — Не усещам миризма на никакви химикали.
— Просто дарба — отвърна му вълшебникът. — Ти си Сенджи, нали?
— Да, аз съм Сенджи — старши член на факултета по приложна алхимия. — Ученият се удари силно по темето с длан. — Експлозиите винаги предизвикват особено звънтене в ушите ми — отбеляза той. — Хей, грозник — рече той на Белдин. — В ъгъла има едно буре пиво. Я ми донеси да пийна. И ти си налей една халба. Дай и на приятелите си.
— С тебе ще се разберем — отбеляза Белдин.
Сенджи закуцука към каменната маса в средата на стаята. Левият му крак, тежко деформиран, беше значително по-къс от десния. Алхимикът разрови пергаментите на масата и каза на Белгарат:
— Добре. Взривът не е разпилял изчисленията ми по цялата лаборатория. — Огледа пак записките си и добави: — Е, щом вече си тук, намери си нещо, на което може да седнеш.
Белдин му донесе халба бира, след това се върна при бурето и наля още три.
— Ама този наистина е много грозен — рече Сенджи и седна на масата. — Но ми харесва. Почти хиляда години не съм срещал грозник като него.
Белгарат и Гарион се спогледаха.
— Хиляда години е доста време — рече предпазливо Белгарат.
— Да — съгласи се Сенджи, отпи и направи недоволна гримаса. — Пак се е вкиснало. Ей, грозник! На лавицата над бъчвата има една пръстена кана. Изсипи няколко шепи от праха в пивото. Това ще му възвърне добрия вкус. — След това алхимикът отново погледна Белгарат. — Та за какво искаш да си приказваме? Толкова ли е важно, че направи вратата на лабораторията ми на трески?
— Почакай малко — каза Белгарат, отиде до куция и докосна плешивата му глава с върха на пръстите си.
— Е? — попита Белдин.
— Не използва вълшебства често, но умее да ги прави — каза Белгарат. — Гарион, оправи вратата. Искам да поговорим без излишни свидетели.
Гарион безпомощно погледна треските по пода и каза:
— Не съм в добра форма, дядо.
— Е, направи нова тогава.
— О! Не се сетих!
— Бездруго трябва да се упражняваш. Но се увери, че после ще успееш да я отвориш. Не ми се ще да я взривявам, когато си тръгнем.
Гарион призова волята си, съсредоточи се за миг, посочи празния отвор и каза: „Врата!“. Зейналата дупка незабавно се затвори.