— Значи отново има врата? — изрече невярващо Сенджи.
— Понякога той прави такива неща — подхвърли Белгарат. — Опитвам се да го накарам да забрави този вреден навик, но той все пак от време на време се връща към него.
Сенджи ги изгледа с присвити очи и каза:
— Я виж ти! Изглежда, при мен са дошли талантливи гости. От много отдавна не съм срещал истински вълшебник.
— Колко отдавна? — попита Белгарат.
— От няколко столетия, струва ми се. Един гролим изнасяше лекции във факултета по сравнителна теология. Доколкото си спомням, беше старомоден и тесногръд човек, но пък повечето гролими са такива и…
— Добре, Сенджи — прекъсна го Белгарат. — Всъщност ти на колко си години?
— Ами, роден съм през петнадесетото столетие — отговори Сенджи. — Коя година сме сега?
— Пет хиляди триста седемдесет и девета — каза Гарион.
— Нима? — възкликна Сенджи. — Ей, как лети времето! — Той започна да брои на пръсти. — Значи съм на около три хиляди и деветстотин години.
— Откъде научи за Волята и Думата? — попита настойчиво Белгарат.
— За какво?
— За вълшебствата.
— Така ли го наричаш? — Сенджи се замисли за миг. — Всъщност този термин е доста точен — изрече сериозно той. — Харесва ми — Волята и Думата. Звучи добре.
— Кога направи това откритие? — повтори Белгарат.
— Очевидно през петнадесетото столетие. В противен случай бих умрял както всички останали хора.
— И никой ли не те е обучавал?
— Че кой би могъл да го стори през петнадесетото столетие? Сам се натъкнах на това изкуство.
Белгарат и Белдин се спогледаха. След това Белгарат въздъхна и покри с длан очите си.
— Такива неща се случват понякога — рече Белдин. — Някои хора просто случайно откриват тайната на нашето изкуство.
— Зная, но това все пак ме дразни. Помисли си колко векове бяха нужни на нашия учител, докато ни предаде тези знания, а този тук е постигнал всичко сам. — Вълшебникът отново се обърна към Сенджи. — Защо не ни разкажеш как се случи това? Опитай се да не пропускаш особено интересните моменти.
— Наистина ли имаме толкова време, дядо? — попита Гарион.
— Трябва да използваме времето по най-рационален начин — отвърна му Белдин. — Това беше една от последните заръки на нашия учител. Винаги щом попаднем на човек, който спонтанно е открил тайната на нашето изкуство, трябва да проучим как е станало това. Тази загадка остава неразкрита дори от боговете.
Сенджи скочи от масата и закуцука към препълнената с книги и пергаменти библиотека. Започна да рови сред тях и накрая измъкна някаква изпокъсана книга.
— Съжалявам, че е такава — извини се той, — но е преживяла много експлозии. — Алхимикът се върна при масата и отвори книгата. — Написах всичко това през двадесет и третото столетие — подхвана той. — Забелязах, че започнах да ставам разсеян, затова описах подробно всичко, докато е още свежо в паметта ми.
— Разумна постъпка — отбеляза Белдин. — Моят приятел с мрачното лице, дето седи ей там, напоследък започна да забравя страшно много неща — разбира се, тъкмо това трябва да се очаква от човек, който е на деветнадесет хиляди години.
— Би ли престанал? — попита Белгарат с леден тон.
— Искаш да кажеш, че си дори още по-стар?
— Млъкни, Белдин!
— Ето какво съм написал — рече Сенджи и започна да чете на глас: „През следващите хиляда и четиристотин години Мелценската империя процъфтявала, незасегната от политическите и теологически размирици, типични за западната част на континента. Мелценската култура била светска по своя характер, високо издигната, характеризираща се с високо ниво на образованост. Робството било неизвестно явление, търговията с ангараките и с подчинените на тях народи в Каранда и Даршива донасяла изключително високи печалби. Старата столица на империята станала център на знанието.“
— Извинявай — прекъсна го Белгарат, — но този пасаж не е ли взет от „Императорите на Мелцена и Малореа“?
— Естествено — отвърна Сенджи, без изобщо да се смути. — Плагиатството е първото правило в научния свят. Моля те, не ме прокъсвай.
— Извинявай — каза Белгарат.
— „За съжаление — продължи да чете Сенджи, — някои представители от цвета на мелценската наука се обърнали към силите на мрака. Те съсредоточили силите си предимно в областта на алхимията.“ — Куцият вдигна глава и погледна Белгарат. — Оттук нататък четивото е оригинално — заяви той и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — „Мелценският алхимик Сенджи Куция съвсем случайно се натъкнал на някакво вълшебство и го използвал при опитите си.“