— Точно пък ти ще ми говориш за външен вид — отвърна рязко старият вълшебник.
— Ти имаш световна репутация. — Белдин вдигна рамене. — Аз съм просто лакей и вървя с теб, за да създавам комичен ефект.
— И този разговор наистина ти харесва, така ли, Белдин?
— Не ми е било толкова весело от години. Чакай само да разкажа на Поул…
— Затваряй си устата, чу ли ме!
— Да, о, могъщи Белгарат — отвърна подигравателно Белдин.
Белгарат се обърна към Гарион и каза:
— Сега разбираш защо Силк ме дразни толкова много.
— Да, дядо. Струва ми се, че разбирам.
Сенджи все още се взираше диво в тях.
— Я си пийни още малко, Сенджи — посъветва го Белдин. — Няма да ти е толкова трудно да го преглътнеш, щом вече бездруго си се налял с това питие.
Сенджи започна да трепери, след това пресуши чашата си на един дъх.
— Това се казва храбър момък — похвали го Белдин. — Моля те, продължи да четеш. Историята ти е наистина очарователна.
Дребният алхимик зачете със запъване:
— „В прилив на справедливо възмущение Сенджи продължил да наказва деканите на различните департаменти, които прибегнали до насилие над неговата личност. Най-накрая единствено личната молба на самия император възпряла стареца от изпълнението на някои твърде особени наказания. След това деканите не създавали никакви проблеми на куция алхимик и го оставили да прави експериментите си, без да му досаждат. Сенджи създал своя частна академия и разпространил информация за нея, за да набере студенти. Макар че неговите ученици не станали вълшебници от ранга на Белгарат, Поулгара, Ктучик и Зедар, някои от тях все пак успявали да изпълнят редица елементарни приложения на принципа, който техният учител открил съвсем случайно. Това незабавно ги издигнало далеч над нивото на магьосниците и знахарите, практикуващи своите ограничени номера в университета.“ — Сенджи вдигна глава. — Писал съм още неща, но те са свързани с алхимичните ми експерименти.
— Това е най-важната част — рече Белгарат. — Нека се върнем малко назад. Какво точно чувстваше в мига, когато превърна пиринча в злато?
— Раздразнение. — Сенджи сви рамене и затвори книгата. — Дори ярост. Бях направил изчисленията си много внимателно, Но металът, с който работех, изобщо не реагираше. Това ме вбеси и усетих как събирам цялата сила на съществото си, волята си, и почувствах огромна мощ и изкрещях: „Промени се!“
— Имал си късмет, че не си превърнал и стените в злато — каза Белдин. — Успявал ли си да повториш това?
Сенджи поклати глава.
— Опитвах, ала, изглежда, в мене никога не се е натрупвала толкова силна ярост.
— Винаги ли си сърдит, когато правиш такива неща? — попита гърбавият магьосник.
— Почти винаги — призна Сенджи. — Ако не съм ядосан, не мога да съм сигурен в резултатите. Понякога успявам, понякога не.
— Изглежда, тъкмо това е ключът към загадката, Белгарат — рече Белдин. — Яростта е общият характерен белег при всички случаи, на които се натъкнахме.
— Доколкото си спомням, аз също бях силно подразнен от нещо, когато го направих първия път — потвърди мисълта му Белгарат.
— Аз също бях много ядосан — спомни си Белдин. — Бях сърдит на теб.
— А защо трябваше да си го изкарваш на онова дърво?
— В последната секунда си спомних, че учителят ни е привързан към теб. Не исках да нараня чувствата му, като те изтрия от лицето на земята.
— Това вероятно е спасило живота ти. Ако беше казал: „Престани да съществуваш!“, сега нямаше да бъдеш тук.
Белдин се почеса по корема.
— Това може би обяснява факта защо има толкова малко случаи на спонтанно овладяване на умението да се правят вълшебства. Когато някой е разярен от нещо, първото му желание е да го унищожи. Това вероятно се е случвало много, много пъти, ала станалите по спонтанен начин вълшебници вероятно са се самоунищожили в мига, когато са направили откритието.
— Никак не бих се изненадал, ако истината е тъкмо такава — съгласи се Белгарат.
Сенджи пребледня още повече и каза:
— Мисля, че трябва да узная още много неща от вас.
— Първото правило е следното — подхвана Гарион. — Вселената не ни позволява да лишаваме от съществуване различни живи и неживи неща. Ако опитаме да го сторим, силата се обръща към самите нас, затова тъкмо ние ще изчезнем от лицето на земята.
Кралят на Рива потрепера, припомняйки си унищожаването на Ктучик, погледна Белдин и попита:
— Правилно ли се изразих?
— Да, това обяснение е твърде близо до истинската същност на нещата. Разбира се, всичко е много по-сложно, но ти описа процеса много точно.