— Успявали ли са някои от учениците ти да го постигнат? — обърна се Белгарат към Сенджи.
Алхимикът се намръщи и каза:
— Може би. Неколцина от тях изчезнаха някъде, но е вероятно и да не са успявали.
— Вземаш ли още ученици?
Сенджи поклати глава.
— Вече нямам търпение да се занимавам с тази работа. Само един на десет успява да схване същността, останалите само хленчат и ме обвиняват, че не им обяснявам достатъчно добре какво да правят. Затова отново се върнах към алхимията. Вече не използвам почти никакви вълшебства.
— Казаха ни, че всъщност вече можеш да го правиш — каза Гарион. — Имам предвид — златото.
— О, да — отвърна Сенджи. — Всъщност това е много лесно, но процесът е по-скъп от самото злато. Тъкмо това се опитвам да направя — да опростя процеса, като използвам по-евтини химикали. Ала не мога да привлека някой желаещ да финансира опитите ми.
Гарион почувства внезапно пулсиране до бедрото си и погледна кесийката, в конто носеше Кълбото. В ушите му се разнесе особен звук — някакво гневно бръмчене, много различно от благозвучните акорди, които Кълбото издаваше обикновено.
— Какъв е този звук? — попита Сенджи.
Гарион отвърза кесията от колана си и я отвори. Кълбото сияеше с гневен ален блясък.
— Зандрамас? — попита Белгарат напрегнато.
Гарион поклати глава.
— Не, дядо.
— Може би то иска да те заведе някъде?
— Тласка ме в определена посока.
— Хайде да видим къде иска да отиде.
Гарион стисна Кълбото в дясната си ръка, изправи я напред и усети как скъпоценният камък го тласка към вратата. Излязоха в коридора, следвани от Сенджи, чието лице бе пламнало от любопитство. Кълбото ги поведе по стълбището, след това ги накара да излязат от постройката с лабораториите.
— Изглежда, иска да отиде към онази сграда там — каза Гарион и посочи издигащата се високо в небето кула от бял мрамор.
— Колежът по сравнителна теология — заяви Сенджи и подсмъркна. — Всички там са жалка група учени, въобразяващи си, че правят неоценим принос към човешкото знание.
— Следвай Кълбото, Гарион — каза Белгарат.
Четиримата прекосиха моравата. Уплашени учени се пръскаха като пилци пред тях, щом зърнеха навъсеното лице на Белгарат.
Влязоха в приземния етаж на кулата. Някакъв слаб мъж, облечен в свещенически одежди, седеше на голямо писалище точно до входа.
— Вие не сте членове на този колеж — заяви гневно той. — Не можете да влизате тук.
Без да спира дори за миг, Белгарат премести досадния чиновник в средата на моравата заедно с писалището.
— В определени случаи вълшебствата могат да бъдат полезни — призна Сенджи. — Може би трябва да ги проуча в по-голяма дълбочина. Алхимията започва да ме отегчава.
— Какво има зад тази врата? — попита Гарион и посочи напред.
— Това е техният музей. — Сенджи вдигна рамене. — Истински хаос от стари идоли, религиозни реликви и други подобни на тях неща.
Гарион натисна дръжката на вратата и каза:
— Заключено е.
Белдин изби вратата с ритник, като нацепи на трески дървото — около ключалката.
— Защо го направи? — попита Белгарат.
— А защо не? — Белдин вдигна рамене. — Не си струва да съсредоточавам волята си заради някаква най-обикновена врата.
— Ставаш мързелив.
— Ако искаш, мога веднага да я поправя — така ще можеш сам да я отвориш.
— О, я стига!
Влязоха в прашно, отрупано с множество предмети помещение. В центъра имаше няколко редици стъклени витрини, а стените бяха украсени с гротескни статуи. От тавана висяха паяжини и всичко бе покрито с прах.
— Не идват тук много често — отбеляза Сенджи. — Готови са да съчинят безброй умопобъркани теории, ала не желаят да проследят истинския ефект от религиозните чувства на човека.
— Натам! — извика Гарион, защото Кълбото в ръката му продължаваше да го тласка напред. Кралят на Рива забеляза, че блясъкът на скъпоценния камък става все по-ален и по-наситен. Самото Кълбо пареше все по-болезнено кожата му.
Изведнъж Кълбото спря Гарион пред една стъклена витрина, в която имаше някаква възглавничка. Кълбото излъчваше буквално изгаряща топлина, а аленият му гневен блясък изпълни цялата стая.
— Какво е имало в тази витрина? — попита Белгарат.
Сенджи се наведе да прочете надписа върху потъмнялата пиринчена табелка, прикрепена към витрината.
— О — възкликна той. — Това е витрината, където съхраняваха Ктраг Сардиус — това беше по времето преди да го откраднат.
Изведнъж без никакво предупреждение Кълбото сякаш подскочи в ръката на Гарион и празната стъклена витрина избухна, разбивайки се на безброй парчета.