8.
— Колко време е останал Ктраг Сардиус тук? — обърна се Белгарат към потресения Сенджи, който се взираше със страхопочитание в мрачно проблясващия скъпоценен камък в ръката на Гарион.
— Сенджи! — рязко каза Белгарат. — Попитах те нещо!
— Дали това нещо в ръката му е онова, което си мисля? — попита алхимикът и посочи Кълбото с треперещи пръсти.
— Да, това е Ктраг Яска — каза Белдин. — Ако наистина възнамеряваш да участваш в тази игра, трябва да знаеш в какви неща се забъркваш. А сега отговори на въпроса.
— Та аз не съм… — започна объркано Сенджи. — Винаги съм си бил само алхимик. Въобще не се интересувам от…
— Не може така — прекъсна го Белгарат. — Независимо дали ти харесва, или не, ти си член на нашата група, в която достъп са получили малцина. Престани да мислиш за злато и други подобни глупости. Време е да започнеш да обръщаш внимание само на важните неща.
Сенджи преглътна мъчително.
— Просто всичко досега беше само като на игра — колебливо каза той. — Никой не ме е приемал сериозно…
— Ние те приемаме — каза му Гарион и протегна Кълбото към дребния мъж, който веднага се отдръпна. — Имаш ли някаква представа на каква могъща сила си се натъкнал? — Изведнъж кралят на Рива страшно се разгневи. — Или може би искаш да срина до основи тази кула — или да изпратя Мелценските острови на дъното на морето — само за да ти докажа колко сериозни са нашите намерения?
— Ти си Белгарион, нали? Богоубиеца?
— Някои ме наричат и така.
— О, богове! — изхленчи Сенджи.
— Губим време — твърдо каза Белгарат. — Говори. Искам да зная точно откъде е дошъл Ктраг Сардиус, колко време е останал тук и кога и как е изчезнал.
— Историята е много дълга — въздъхна Сенджи.
— Съкрати я — каза му Белдин и подритна парчетата стъкло по пода.
— Колко време е останал Сардионът тук? — попита Белгарат.
— Безброй векове.
— Откъде е дошъл?
— От Замад — отговори алхимикът. — Хората там са каранди, ала се страхуват от демони. Мисля, че някои от техните магьосници били изядени живи. Както и да е, според легендата, по времето, преди около пет хиляди години, когато светът се разделил… — Куцият отново се взря невярващо в двамата ужасни мъже, изправили се пред него.
— Беше много шумно. — Белдин плю встрани с отвращение. — Много пара, пушеци и земетресения. Торак обичаше винаги да привлича вниманието към себе си — мисля, че това беше един от недостатъците му.
— О, богове! — отново възкликна Сенджи.
— Престани да повтаряш това — каза му Белгарат отвратено. — Ти дори не знаеш кой е твоят бог.
— Ала ще научиш, Сенджи — каза Гарион с глас, който не беше неговият собствен. — След като се срещнеш с него, ще го следваш през всичките дни на живота си.
Белгарат погледна Гарион и вдигна вежди. Кралят на Рива разпери безпомощно ръце.
— Продължавай, Белгарат, — изрече гласът чрез устните на Гарион. — Времето не чака никого, нали знаеш?
Белгарат отново се обърна към Сенджи.
— Е, добре — рече той. — Сардионът е дошъл от Замад. А как е попаднал там?
— Говори се, че бил паднал от небето.
— Винаги става така — въздъхна Белдин. — Ще ми се някой ден нещо да изскочи от земните недра — просто за разнообразие.
— Много лесно се отегчаваш — каза му Белгарат.
— Аз пък не съм те виждал да седиш на гроба на Торак Изгореното лице цели петстотин години — отвърна гневно Белдин.
— Не мисля, че бих могъл да понеса такова нещо — рече Сенджи и скри лице зад треперещите си длани.
— Човек постепенно свиква и му става по-лесно — утеши го Гарион. — Ние не сме дошли тук, за да направим живота ти неприятен. Просто са ни необходими някои сведения, след което ще си отидем. А ти може би ще си наложиш да вярваш, че всичко е било само сън.
— Та аз съм сред трима полубогове и искате да го нарека сън?
— Добре подбрана фраза — подчерта Белдин. — Полубогове. Харесва ми как звучи.
— Ти лесно се впечатляваш от думите — подхвърли Белгарат.
— Думите са сърцевината на мисълта. Без думи мисълта не би могла да съществува.
Очите на Сенджи светнаха и той предложи:
— Може би да поговорим по-нашироко по този въпрос?
— По-късно — отвърна Белгарат. — Да се върнем към Замад и Сардиона.
— Добре — каза дребният куц алхимик. — Ктраг Сардиус — или Сардионът, наричайте го както желаете, попаднал в Замад, падайки от небето. Живеещите там варвари си помислили, че той е свята реликва, построили параклис в негова чест, долепили лица до земята и започнали да му се молят. Параклисът се издигал в една високопланинска долина; там имало пещера, а в нея бил изграден олтар.