— Вече бяхме там — рече Белгарат. — Сега това място е дъно на езеро. Как е попаднал камъкът в Мелцена?
— Това е станало много години по-късно — отговори Сенджи. — Карандите винаги са били непокорен народ, а социалната им организация е твърде зле развита. Преди около три хиляди години — а може би и повече — кралят на Замад, воден от властническите си амбиции, покорил Воресебо и започнал да се вглежда жадно на юг. Осъществил няколко неудържими набега в Ренгел. Разбира се, Ренгел бил част от Мелценската империя и императорът в Мелцена решил, че е дошло време да даде добър урок на карандите. Той предприел наказателна експедиция, нахлувайки във Воресебо, а след това в Замад, начело на дълга колона от безброй слонове. Карандите никога не били виждали слон и побягнали, обзети от неудържима паника. Императорът унищожил систематично всички градове и села в земите, където преминал. Той чул за светата реликва и за параклиса, издигнат в нейна чест, затова отишъл и взел Ктраг Сардиус — мисля, че го сторил повече от желание да накаже карандите, а не толкова защото му се искало да притежава камъка. Всъщност Сардионът никак не е привлекателен, знаете.
— Как изглежда той? — попита Гарион.
— Доста голям е — отговори Сенджи. — Има овална форма и размерите му са приблизително такива. — Той вдигна ръце на около две стъпки една от друга. — Цветът му е странен — млечночервеникав, каквито са някои мрамори. Както и да е, вече ви казах, че императорът не желаел да го вземе за себе си, затова щом се върнал в Мелцена, го подарил на университета. Прехвърляли го от департамент в департамент и най-сетне му намерили място в този музей. Камъкът останал във витрината в продължение на хиляди години, върху него се стелели гъсти пластове прах и всъщност никой не му обръщал никакво внимание.
— Как е изчезнал? — попита Белгарат.
— Тъкмо се готвех да ви разкажа това. Преди около петстотин години в колежа, където били изучавани силите на мрака, имало някакъв странен учен — той непрекъснато чувал различни гласове. Както и да е — този човек се вманиачил на темата Ктраг Сардиус. Не мисля, че някой щял да забележи липсата на камъка, но ученият побягнал от острова с такава скорост, сякаш всичките легиони на Мелценската империя го преследвали по петите. Качил се на някакъв кораб и се насочил на юг. За последен път корабът му бил видян недалеч от южните предели на Гандахар; хората сметнали, че ученият иска да стигне в някой от Даласианските протекторати. Корабът така и не се завърнал, затова хората решили, че е потънал по време на буря някъде в тези води. Това е всичко, което зная за Сардиона.
Белдин се почеса замислено по корема.
— Струва ми се, че всичко пасва, Белгарат. Сардионът притежава същата мощ като Кълбото. Бих казал, че Камъкът на Мрака предприема съзнателни стъпки, за да се премести от едно място на друго — по всяка вероятност в отговор на определени събития. Предполагам, че ако направим сравнение във времето, ще се натъкнем на следния факт: мелценският император е взел Ктраг Сардиус от Замад точно по същото време, когато ти и Мечото рамо сте отишли Ктхол Мишрак, за да си върнете Кълбото. След това ученият, за когото спомена Сенджи, е откраднал Камъка на Мрака по времето на битката във Воу Мимбре.
— Приказваш така, сякаш камъкът е жив — възрази Сенджи.
— Наистина е жив — потвърди Белдин. — Освен това е в състояние да контролира мислите на хората. Очевидно е невъзможно да напусне мястото си и да се придвижва сам, затова са му нужни хора, които го вземат и го пренасят от място на място.
— Това предположение се крепи на твърде много произволно направени изводи, Белдин — отбеляза Белгарат.
— Силата ми е тъкмо в това — да правя изводи. Ще тръгваме ли вече? Знаете, че трябва да пътуваме с кораб. Може да поговорим за тази неща по-късно.
Белгарат кимна и погледна Сенджи.
— Съобщиха ни, че може би ти ще можеш да ни помогнеш — рече вълшебникът.
— Ще се опитам.
— Добре. Един човек ни довери, че ти разполагаш или най-малкото имаш достъп до древно копие от Пророчествата на Ашаба.
— И кой точно ви каза това?
— Една даласианска пророчица. Казва се Кайрадис.
— Никой не вярва на онова, което приказват пророците — каза подигравателно Сенджи.
— Аз вярвам. Цели седем хиляди години никога не съм чувал някой пророк да е допускал грешка — може би предсказанията са били загадъчни и обвити в неяснота, ала никога не са били погрешни.
Сенджи се отдръпна стреснато от вълшебника.
— Не се преструвай на толкова страхлив, Сенджи — каза Белдин. — Знаеш ли къде можем да намерим копието от Пророчествата?