— Разкажи им за мъглата — рече напрегнато Силк.
— Тъкмо бях стигнал дотам, ваше височество — отвърна Кадиан. — Крайбрежната ивица е обвита в мъгла почти през цялата пролет и денят, в който пристигнахме в Пелдан, не правеше изключение. Мъглата беше по-плътна от вълнено наметало. Но хората в Селда са свикнали с нея и палят сигнални огньове на крепостните стени на града — така упътват корабите към пристанището в мъгливите дни. Аз се ориентирах по тези огньове и без проблеми намерих мястото, което ми трябваше. Стигнахме на неколкостотин метра от брега, и свалих пътниците на брега на една лодка — пратих с тях боцмана. Окачихме фенер на главната мачта на кораба — да му служи като ориентир в мъглата, освен това накарах няколко души да удрят по тенджери и тигани — да му помогнат да намери обратния път. Както и да е, след известно време чухме плясък на гребла и си помислихме, че боцманът се връща, обаче внезапно някакъв лъч светлина пресече мъглата, чух писъци и след това всичко утихна. Почакахме още малко, но боцманът и другите изобщо не се появиха. Това никак, ама никак не ми се понрави, затова заповядах да вдигнат котва и се понесохме бавно навътре в морето. Не зная какво се е случило там и не бих останал да разбера. Имаше някои неща, които ме караха да се чувствам много неспокоен.
— О — рече Белдин. — Какви например?
— Ами, докато бяхме в капитанската каюта например, онази жена протегна ръка да хване момчето и видях ръката й. Може би светлината не беше достатъчно силна, нали ме разбирате — аз не прахосвам много пари за газ, лампи или свещи и да ослепея, ако ви лъжа — но ми се стори, че под кожата на ръката й имаше искри.
— Искри ли? — попита Белгарат.
— Да. Видях ги със собствените си очи! Видях как се движеха — безброй малки блещукащи искрици плуваха из плътта й като светулки в лятна вечер.
— Сякаш всички звезди са се събрали под кожата й? — попита напрегнато Белдин.
— Ами горе-долу точно така — потвърди Кадиан. — Веднага усетих, че това не са обикновени хора. А след като видях лъча в мъглата, наистина никак не ми се щеше да остана и да разбера колко необикновени са.
— Може би това е спасило живота ти, капитане — каза Белгарат. — Чувал ли си някога за Зандрамас?
— За онази вещица? Всеки е, чувал за нея.
— Мисля, че тя е била жената с блещукащата плът на борда на кораба ти. Зандрамас вярва непоколебимо в старото схващане, че мъртвите не могат да разкажат никому какво им се е случило. Доколкото знаем, досега тя е потопила три кораба заедно с екипажите им. Смятам, че единствено мъглата те е спасила. Ако Зандрамас беше видяла къде е корабът ти, ти едва ли щеше да си тук.
Капитан Кадиан преглътна с усилие.
— Искаш ли да чуеш още нещо от него? — попита Силк.
— Не — отвърна Белгарат. — Това обяснява всичко. — Той се обърна към капитана. — Благодарим ти, Кадиан. Можеш ли да ни нарисуваш скица на брега, където си свалил пътниците си?
— Разбира се, че мога — отвърна мрачно Кадиан. — Нима възнамерявате да преследвате тази вещица?
— Да, обмисляме подобна възможност.
— Когато я изгаряте на клада, хвърлете няколко дънера в памет на моя боцман и неговите гребци.
— Имаш думата ми за това, капитане — каза Гарион.
— И да са влажни — прибави Кадиан. — Те не изгарят толкова бързо.
— Ще запомня това.
Силк се изправи и подаде на капитана една кесия. Кадиан я подхвърли в шепата си и каза:
— Вие сте изключително щедър, ваше височество. Дайте ми писалка и мастило да начертая онази карта, дето я искате.
— Отиди на ей онази маса — рече Силк и посочи. Капитанът кимна и стана.
— Къде е леля Поул? — попита Гарион. — Къде са другите?
— Преобличат се — отговори Силк. — Изпратих съобщение до нашия кораб веднага след като един от хората на Ветер дойде и ни съобщи, че са открили капитан Кадиан. Корабът ни чака в пристанището. — Дребничкият драснианец погледна изпитателно Гарион. — Какво ти е? Изглеждаш малко блед.