Тръгнаха покрай брега след Гарион и скоро мечът разтърси ръката на краля на Рива и посочи навътре към сушата.
— Мисля, че ще можем да стопим преднината й — отбеляза Сади.
— Защо смяташ така? — попита Силк.
— Тя е дошла на брега с лодка — отвърна евнухът, — така че няма коне.
— Това не е никаква пречка за нея, Сади — каза Поулгара. — Тя е гролим и може да общува с подчинените си от големи разстояния. Сигурна съм, че се е снабдила с коне не повече от час, след като е слязла на сушата.
— От време на време забравям това — призна евнухът. — За нас е твърде удобно да имаме подобно предимство, но нещата не изглеждат толкова добре, когато и другата страна разполага с него.
Белгарат скочи от коня си и каза:
— Ела, Гарион. Ти също, Поулгара. — Вълшебникът погледна към Дурник и добави: — Ще поддържаме връзка с теб.
Гарион хвана Поулгара за ръката и двамата тръгнаха след Белгарат.
— Достатъчно се отдалечихме — каза старият вълшебник и спря. — Хайде сега да се преобразим, а след това аз и Гарион ще отидем на разузнаване напред. Поулгара, опитай се да не изпускаш от поглед останалите. Не искам да се изгубят в тази мъгла.
— Да, татко — отвърна тя, след това проблесна и се превърна в снежнобяла сова.
Гарион си представи образа, който желаеше да приеме, съсредоточи волята си и още веднъж изпита странното чувство, че се стопява в пространството. После провери внимателно дали има всичко необходимо — веднъж, когато бе променил образа си набързо, беше забравил опашката.
„Спри да си се възхищаваш — чу се гласът на Белгарат в тишината на съзнанието му. — Имаме работа.“
„Просто исках да се уверя, че всичките ми крайници са си на мястото, дядо.“
„Да тръгваме. Няма да виждаш добре в мъглата, така че използвай носа си.“
Поулгара беше кацнала на един бял като кост клон на довлечен от вълните дънер и внимателно почистваше с извитата си човка снежнобелите пера на крилете си.
Белгарат и Гарион затичаха с големи скокове сред мъглата.
„Денят ще е влажен“ — отбеляза мислено Гарион, докато тичаше до големия сребрист вълк.
„Козината ти няма да се стопи.“
„Знам, но ми е студено на лапите, когато ги намокря“.
„Ще кажа на Дурник да ти направи някакви обувчици.“
„Това са глупости, дядо“ — отвърна възмутено Гарион.
„Пред нас има хора — рече Белгарат и подуши въздуха. — Кажи на леля си.“
Разделиха се и продължиха напред пред високата мокра трева.
„Лельо Поул.“
„Да, скъпи?“
„Кажи на Дурник и останалите да спрат. Пред нас има някакви непознати.“
„Добре, Гарион. Бъдете внимателни.“
Гарион се промъкваше през влажната трева, снишил предпазливо гръб.
— Тая мъгла няма ли да се вдигне? — чу се сърдит мъжки глас от лявата му страна.
— През пролетта тук винаги е мъгливо — отговори друг глас.
— Сега не е пролет.
— Тук е пролет. Нали сме на юг от екватора. Сезоните настъпват в ред обратен на онзи, с които сме свикнали.
— Глупава работа.
— Не съм го измислил аз. Обърни се към боговете, ако не ти се нрави и искаш да се оплачеш.
Дълго време никой не наруши тишината. После първият глас попита:
— Хрътките откриха ли нещо?
— Много е трудно да подушиш нечия следа след като са минали три дни — дори и за хрътките. Мъглата и влагата още повече усложняват нещата.
Гарион замръзна и изпрати мисълта си през мъглата.
„Дядо!“
„Не крещи.“
„Пред нас има двама мъже, които си говорят. Водят хрътки и също се опитват да намерят следата.“
„Поул — мисълта на стария вълшебник изплющя като удар на камшик. — Ела веднага!“
„Да, татко“.
Вълшебницата се появи след няколко мига, които се проточиха дълги и безконечни като часове.
„Вляво от нас има няколко мъже — съобщи Белгарат. — Мисля, че е много вероятно да са гролими. Иди да ги огледаш. И внимавай.“
„Добре“ — отвърна тя. Мекият плясък на крилете й прозвуча сред мъглата, след това отново започна дълго, тягостно очакване.
Изведнъж гласът й отново прозвуча съвсем ясно:
„Имаше право, татко — рече тя. — Чандими са.“
„Урвон“ — изръмжа Белгарат.
„Вероятно и Нахаз е с него“. — добави Поулгара.
„Това усложнява нещата — рече възрастният мъж. — Хайде да се върнем и да поговорим с другите. Може би ще се наложи да вземем решение по-скоро, отколкото си мислеше Белдин.“
10
Вечерта, спускаща се над мрачния бряг, променяше цвета на мъглата от бял в сив.
— Е, добре — рече Белдин, след като Белгарат разказа какво има пред тях. — Щом хората и хрътките на чандимите се опитват да открият следата на Зандрамас — каквато е и нашата цел, — рано или късно ще се сблъскаме с тях.