Двадесетина минути по-късно големият сребрист вълк се появи сред мъглата като призрак.
„А, тук ли си? — рече Белгарат на Гарион. — Нека се разделим и продължим напред. Дурник и останалите са точно зад нас.“
„Чандимите отидоха ли до плажа да видят какво става?“
„О, да — Белгарат изплези език — така се смееха всички вълци. — Това наистина разпали любопитството им. Да тръгваме.“
Затичаха. След около час ноздрите на Гарион изведнъж доловиха миризма на кон и ездач и кралят на Рива се насочи с големи скокове натам.
Конникът беше пазач на храма и яздеше на север към гигантските огньове, запалени от Белгарат. Гарион скочи срещу него със страховито ръмжене. Конят изцвили панически, изправи се на задните си крака и хвърли слисания ездач върху купчина побелели от водата дърва, наполовина заровени в пясъка.
„Някакви проблеми?“ — долетя някъде отдалеч мисълта на Белгарат.
„Един пазач на храма — отговори Гарион. — Конят го хвърли и избяга. Мисля, че си е счупил нещо.“
„Сам ли е?“
„Да, дядо. Къде си?“
„Малко по-напред от теб. Тук има гора. Мястото ми изглежда подходящо да поемем на запад. Не мисля, че се налага да изминаваме целия път до Гандахар.“
„Ще кажа на леля Поул да предаде думите ти на Дурник.“
Гарион навлезе сред високите дървета. На едно място мина покрай все още неугасналите въглени на лагерен огън. Лагерът беше изоставен, навсякъде наоколо се забелязваха признаци, че хората са го напуснали бързо. Дълбоко отпечатаните следи в глинестата почва показваха, че ездачите са се насочили в галоп към огньовете на брега.
Гарион продължи да тича напред.
Близо до гората лекият ветрец донесе остра миризма на куче и Гарион спря.
„Дядо — изпрати той бързо мисълта си към Белгарат. — Пред мен има хрътка. Подуших я.“
„Само една ли е?“
„Така мисля. — Той запълзя напред, целият в слух, носът му почти докосваше земята. — Подушвам само една.“
„Стой на място. Идвам веднага.“
Гарион приклекна на задните си крака и зачака. След малко към него се присъедини сребристият вълк.
„Движи ли се?“ — попита Белгарат.
„Не, дядо. Изглежда, стои на място. Мислиш ли, че ще можем да се промъкнем край нея?“
„Ние с теб ще успеем, но не и Дурник и останалите. Слухът и обонянието на хрътките са почти толкова силни, колкото на вълците.“
„Можем ли да я уплашим?“
„Съмнявам се. Тя е по-едра от нас. Дори да успеем, ще извика помощ — а не искаме след нас да се втурне глутница хрътки. Ще се наложи да я убием.“
„Дядо!“ — Гарион се задъха. Не можеше да си обясни защо е така, но мисълта да убият хрътката го потресе дълбоко.
„Зная — съгласи се Белгарат. — Неприятно е, но нямаме друг избор. Тя препречва пътя ни за бягство, а трябва да изчезнем оттук преди да съмне. Сега слушай внимателно. Хрътките са едри, но не са особено подвижни. Аз ще я нападна отпред. Ти изтичай зад нея и прехапи крака й. Знаеш ли как да го направиш?“
Гарион с изненада откри, че знае съвсем точно какво трябва да направи.
„Да“ — отговори той. Не можеше да изрази колко неловко се чувства.
„Добре — продължи Белгарат. — Щом прехапеш сухожилията й, отскочи, защото тя ще се обърне и ще се опита да те нападне. Останалото е моя работа — ще й прегриза гърлото.“
Гарион потръпна. Белгарат не предлагаше битка, а хладнокръвно убийство.
„Да приключим по-бързо тогава“ — каза той наскърбен.
„Не скимти, Гарион. Ще те чуе.“
„Това не ми харесва“ — отвърна Гарион.
„На мен също. Но е единственото нещо, което можем да направим.“
Всичко приключи изненадващо бързо. Хрътката нададе див вой, когато зъбите на Гарион прегризаха сухожилията на задните й крака, после воят се превърна в ужасно хъркане — зъбите на Белгарат се бяха впили в гърлото й. Огромното й черно тяло се сви, предните й лапи започнаха да ровят конвулсивно в пръстта. След това кучето потрепера, отпусна се безсилно на тревата, замря и на негово място се появи гролим с разкъсано гърло.
„Не знаех, че могат да се преобразяват“ — рече Гарион, опитвайки се да преодолее обзелото го отвращение.
„Понякога го правят. — След това Белгарат изпрати мисълта си към дъщеря си. — Вече е чисто, Поул. Кажи на Дурник, че може да продължи заедно с останалите.“
Когато мъглата порозовя от зората, се подслониха в едно разрушено село. От някои къщи все още се издигаше дим.
— Мисля, че можем да рискуваме да запалим огън — каза Дурник.
— Топлата закуска няма да ни навреди — съгласи се Поулгара. — Скоро няма да имаме възможност за друга такава. Ето там — добави вълшебницата. — Да отидем в онази къща, или поне в онова, което е останало от нея.