— С каква цел предприема всичко това? — попита Силк.
— Чували сте за Урвон, нали?
— Ученикът на Торак ли?
— Същият. Векове наред той е бил затворен в Мал Яска, но онова, което ставаше в тази част на света, го накара да напусне своята столица. Всичко е заради Зандрамас. Тя го е предизвикала. Както и да е, Урвон обикаля Каранда и събира огромна армия. Карандите вярват, че води със себе си демони да му помагат. Разбира се, това са глупости, ала карандите биха повярвали на всичко. Ето защо на Зандрамас й трябва нов император. Тя иска да върне малореанската армия в Ктхол Мургос, за да спре войските на Урвон. В противен случай той ще разруши всичко, за което е работила. — Мелценът, който изненадващо бе станал твърде разговорлив, въздъхна дълбоко и главата му започна да клюма.
— Ей сега ще заспи — промърмори Сади на Белгарат.
— Нищо — отговори старият вълшебник. — Разбрах всичко, което ми беше необходимо.
— Аз обаче не — обади се Поулгара решително. — Има някои неща, които ме интересуват. — Тя отиде до дремещия мъж и докосна с ръка лицето му. Очите му се отвориха и той погледна към нея с безизразен поглед. — Какво още знаеш за Зандрамас? — попита го тя. — Бих искала да науча цялата й история. Как е придобила толкова много сила и власт?
— Разказът е твърде дълъг, милейди.
— Имаме време.
Наброс разтърка очите си и се прозя.
— Значи така — каза той сякаш на себе си. — Как започна всичко? — Той въздъхна. — Дойдох тук, в Пелдан, преди двадесет години. Бях млад, започвах работа и много исках да се представя добре. Пелдан наистина не е чак толкова лошо място. Естествено, имахме гролими, но Мал Яска е много далеч оттук и те никак не приличаха на Урвон и на хората му. Нашите гролими не приемаха религията си особено сериозно. Торак спеше, а Урвон не се интересуваше какво става тук, в затънтените провинциални земи. Но положението в Даршива беше съвсем различни. Имаше някакви ожесточени диспути в храма в Хемил и всичко приключи с кръвопролитие. — Наброс се усмихна. — Това беше един от малкото случаи, когато гролимите използваха оръжието си за нещо наистина полезно. Крайният резултат от всички размирици беше, че новият върховен жрец Нарадас постави храма в Хемил под свой контрол.
— Да — рече Поулгара. — Чували сме за него.
— Всъщност аз никога не съм го виждал, но са ми казвали, че очите му били много странни. Както и да е, сред неговите последователи била и младата жрица Зандрамас. Тогава сигурно е била само на шестнадесет години. Била много красива, така казват. Нарадас въведе отново старите религиозни ритуали и олтарът на храма в Хемил отново бе оплискан с кръв. — Мелценът потрепери. — Изглежда, младата жрица е била най-ревностната участничка в жертвоприношенията на гролимите — може би защото е била обладана от прекомерен фанатизъм, от вродена жестокост или пък защото е разбрала, че това е най-добрият начин да привлече вниманието на новия върховен жрец. Казват и че попаднала на някакъв пасаж от Книгата на Торак, според който обредите в жертвоприношенията трябвало да бъдат изпълнявани от голи жрици, и понеже имала зашеметяваща фигура, комбинацията от пролятата кръв и нейната голота окончателно покорила Нарадас. Не знам обаче дали нещата, ставали в светилището на храма, трябва да бъдат описвани в присъствието на дами…
— Смятам, че можем да пропуснем тази част, Наброс — каза строго Поулгара, поглеждайки към Ерионд.
— Както и да е — продължи мъжът, — всички гролими се кълнат, че са магьосници, но доколкото зная, тези в Даршива не са особено изкусни. Нарадас можеше да прави някои неща, но повечето от неговите последователи прибягваха до шарлатанство, нали разбирате? Малко след като Нарадас се бе утвърдил, разбрахме, че Торак бил убит. Върховният жрец и неговите подчинени изпаднали в непреодолимо отчаяние, но със Зандрамас се случило друго. Тя излязла от храма като зашеметена. Приятелят ми от Бюрото по търговията бил там и я видял. Очите й се взирали с празен поглед в пространството, а на лицето й било изписано нечовешко въодушевление. Щом излязла от града, тя се съблякла и влязла гола в гората.
— После я забелязали в пустошта близо до границата с Ликандия — продължи Наброс. — Обикновено бягала, но друг път започвала да говори на някакъв език, който никой не можел да разбере. Изслушвали я — може би защото все още не успявала да си намери дрехи. Един ден преди няколко години се появила на портите на Хемил. Носела черна гролимска роба и изглеждала съвсем нормална. Отишла в храма при Нарадас. В своето отчаяние върховният първосвещеник се бил отдал на най-долен разврат, но след като поговорил със Зандрамас насаме, се върнал към предишния си начин на живот. Оттогава Нарадас е неин последовател и изпълнява всичко, което тя му заповяда. Зандрамас прекарала известно време в храма, а после започнала да обикаля Даршива. Отначало приказвала само с гролими, но след време започнала да говори и с обикновени хора. Винаги им казвала едно и също — че новият бог на ангараките идва. Когато новините за дейността на Зандрамас стигнали до Мал Яека, Урвон изпратил няколко много могъщи гролими да я спрат. Не зная какво й се е случило там, в онази пустош, но каквото и да е то, тя била изпълнена с огромна сила. Щом гролимите на Урвон се опитали да прекъснат проповедите й, тя просто ги заличила от лицето на земята.