— Заличила? — възкликна Белгарат учудено.
— Това е единствената дума, която бих могъл да употребя. Зандрамас унищожила някои от тях с огън, други били разкъсани на парчета от светкавици, появили се от ясно небе. Дори разцепила земята и хвърлила петима гролими в зейналата яма, а след това затворила пукнатината над тях. Оттогава Урвон започнал да се отнася към Зандрамас много сериозно. Изпращал все повече и повече гролими от Даршива, но тя ги унищожавала. Тези от тях, които предпочели да я последват, били възнаградени с истинска магьосническа сила и вече не трябвало да прибягват до различни номера.
— А какво станало с онези, които не го направили?
— Никой от тях не оцелял. Някои гролими се опитали да я измамят, преструвайки се, че приемат учението й, но мисля, че тя можела да чете мислите им и предприела съответни действия срещу тях. Ала това вероятно не е било необходимо, защото Зандрамас говорела толкова въодушевено, че никой не можел да отхвърли думите й. И скоро всички — и гролими, и светски люде от Даршива — пълзели в краката й.
— Тя отишла на север от Даршива, в Ренгел и Воресебо, и спечелила за своята религия цели тълпи поклонници — продължи той. — Първосвещеникът Нарадас я следвал сляпо навсякъде. Той също бил красноречив и почти толкова могъщ, колкото Зандрамас. Поради някаква неизвестна за мен причина досега тя не желаеше да преминава река Маган.
— Добре — рече Поулгара. — Тя е спечелила Ренгел и Воресебо. И после?
— Не мога да кажа. — Наброс сви рамене. — Преди три години двамата с Нарадас изчезнаха някъде. Мисля, че са отишли на запад, но не съм сигурен в това. Последното нещо, което съобщила на тълпите свои последователи, било, че тя ще бъде жената на новия бог, за когото проповядвала. След това, преди месец, нейните войски пресякоха река Маган и нахлуха в Пелдан. Това е всичко, което зная.
— Благодаря ти, Наброс — рече Поулгара. — Защо не поспиш сега? Ще ти запазя нещо за закуска.
Наброс въздъхна, клепачите му се затвориха и след миг той вече спеше дълбоко. Поулгара внимателно го зави с едно одеяло.
— Сега всичко започва да се изяснява, нали? — каза Белгарат. — Когато Торак умря, Черният дух се е вселил в Зандрамас и я е направил Детето на Мрака. Това се е случило в онази пустош.
Се’Недра си мърмореше нещо под нос. Очите й проблясваха опасно, лицето й изглеждаше гневно.
— По-добре направи нещо за това, древни — каза тя заплашително на Белгарат.
— За кое? — погледна я той изумено.
— Чу думите на този мъж. Той ни каза, че Зандрамас възнамерява да стане невестата на новия бог.
— Да — отговори и той меко. — Чух го.
— Няма да позволиш това да се случи, нали?
— Не, не съм помислял подобно нещо. Но защо си толкова разстроена, Се’Недра?
Очите й заблестяха.
— Не искам Зандрамас да ми бъде снаха — заяви тя разгорещено. — Каквото ще да става, само това не!
Той се вгледа в нея за миг и след това се засмя.
11.
Следобед, когато бледият диск на слънцето започна да пробива мъглата, Белдин се върна и съобщи:
— На около левга на запад няма никаква мъгла.
— Забеляза ли някакво движение? — попита го Белгарат.
— Не особено силно — отговори гърбавият магьосник. — Няколко отряда войници са поели на север. Иначе полето е празно като душата на търговец. Извинявай, Келдар, но това е израз, древен като самия свят.
— Няма нищо, Белдин — прости му Силк благородно. — Тези малки грешки на езика се срещат често при хората в напреднала възраст.
Белдин го изгледа накриво и след това продължи:
— Селата пред нас изглеждат изоставени и повечето са разрушени. Бих казал, че обитателите им са избягали. — Той погледна спящия мелцен. — Кой е този?
— От Бюрото по пътищата — отговори Белгарат. — Силк го намери скрит в едно мазе.
— Наистина ли толкова му се спеше?
— Сади му даде нещо за успокоение на нервите.
— Бих казал, че лекарството има доста добър ефект. Изглежда доста спокоен.
— Искаш ли да похапнеш? — попита го Поулгара.
— Благодаря ти, Поул, но преди около час си хванах един тлъст заек. — Белдин се обърна към Белгарат. — Мисля, че трябва да продължим да пътуваме през нощта. Пред нас наистина няма много войска, но войниците могат да ни създадат неприятности.
— Имаш ли някаква представа какви са?
— Не бяха нито пазачи на храма, нито каранди. Предполагам, че са хора на Зандрамас или пък от кралската армия на Пелдан. Но каквито и да са, отиват на север към мястото на предстоящата битка.
— Добре — каза Белгарат, — ще пътуваме през нощта — поне докато отминем войниците.
Тази нощ се движиха със задоволително висока скорост. Пресякоха горите и заобиколиха огньовете в равнината отдалеко. После, точно преди разсъмване, Белгарат и Гарион спряха на върха на нисък хълм и погледнаха надолу към един войнишки лагер, очевидно по-голям от онези, покрай които вече бяха минали.
— Трябва да е цял батальон, дядо — каза Гарион, — Вече сме изправени пред сериозен проблем. Околността става равнинна. Това е единственият хълм на мили наоколо, пък и растителността не е гъста. Колкото и да се крием, ще ни видят.
— Хайде да се върнем и да се посъветваме с останалите — изсумтя Белгарат.
— Няма смисъл да рискуваме, татко — рече Поулгара, когато двамата разказаха какво са видели. — По-добре да се върнем няколко мили и да изчакаме да си вдигнат лагера.
— Готвачите приготвяха ли вече закуската? — попита Сади.
— Да — отговори Гарион. — Усещаше се отдалече — овесена каша и бекон.
— Преди закуска няма да има много движение в лагера, нито пък ще изпращат разузнавачи, нали?
— Не — отвърна кралят на Рива, — Войниците стават сърдити и груби, ако ги накараш да маршируват преди да си ги нахранил.
— А всички ли часовои носеха стандартни военни пелерини като моята? — и той подръпна наметката си.
— Да, поне тези, които видях — отговори Гарион.
— Защо не ги посетим, принц Келдар? — предложи евнухът.
— Какво си намислил? — попита го Силк подозрително.
— Не смяташ ли, че овесената каша е твърде безвкусна храна? Аз имам някои подправки, с чиято помощ тя ще стане много по-апетитна. Можем да минем през лагера като двама обикновени часовои, които току-що са били сменени и отиват да закусят. Няма да ми е много трудно да сложа в чайниците нужната подправка.
Силк се засмя.
— Никаква отрова — заяви твърдо Белгарат.
— Нямах пред вид отрова, древни — възрази Сади. — Не поради някакви морални подбуди, забележете, а защото войниците ще станат подозрителни, когато лицата на сътрапезниците им пребледнеят и съседите им по маса започнат да рухват на земята. Намислил съм нещо много по-хубаво. Войниците ще бъдат извън себе си от щастие за малко, а след това ще заспят дълбоко.
— За колко време по-точно? — попита Силк.
— Няколко дни — сви рамене Сади. — Най-много седмица.
Силк подсвирна.
— Сигурен ли си, че това е безопасно за тях?
— Е, има известна опасност, но само за хора със слабо сърце. И аз съм използвал това лекарство при нужда, когато съм бил твърде уморен. Ще тръгваме ли?
— Двамата, които нямат нищо общо с моралните ценности се обединиха — подхвърли Белгарат.