— От Бюрото по пътищата — отговори Белгарат. — Силк го намери скрит в едно мазе.
— Наистина ли толкова му се спеше?
— Сади му даде нещо за успокоение на нервите.
— Бих казал, че лекарството има доста добър ефект. Изглежда доста спокоен.
— Искаш ли да похапнеш? — попита го Поулгара.
— Благодаря ти, Поул, но преди около час си хванах един тлъст заек. — Белдин се обърна към Белгарат. — Мисля, че трябва да продължим да пътуваме през нощта. Пред нас наистина няма много войска, но войниците могат да ни създадат неприятности.
— Имаш ли някаква представа какви са?
— Не бяха нито пазачи на храма, нито каранди. Предполагам, че са хора на Зандрамас или пък от кралската армия на Пелдан. Но каквито и да са, отиват на север към мястото на предстоящата битка.
— Добре — каза Белгарат, — ще пътуваме през нощта — поне докато отминем войниците.
Тази нощ се движиха със задоволително висока скорост. Пресякоха горите и заобиколиха огньовете в равнината отдалеко. После, точно преди разсъмване, Белгарат и Гарион спряха на върха на нисък хълм и погледнаха надолу към един войнишки лагер, очевидно по-голям от онези, покрай които вече бяха минали.
— Трябва да е цял батальон, дядо — каза Гарион, — Вече сме изправени пред сериозен проблем. Околността става равнинна. Това е единственият хълм на мили наоколо, пък и растителността не е гъста. Колкото и да се крием, ще ни видят.
— Хайде да се върнем и да се посъветваме с останалите — изсумтя Белгарат.
— Няма смисъл да рискуваме, татко — рече Поулгара, когато двамата разказаха какво са видели. — По-добре да се върнем няколко мили и да изчакаме да си вдигнат лагера.
— Готвачите приготвяха ли вече закуската? — попита Сади.
— Да — отговори Гарион. — Усещаше се отдалече — овесена каша и бекон.
— Преди закуска няма да има много движение в лагера, нито пък ще изпращат разузнавачи, нали?
— Не — отвърна кралят на Рива, — Войниците стават сърдити и груби, ако ги накараш да маршируват преди да си ги нахранил.
— А всички ли часовои носеха стандартни военни пелерини като моята? — и той подръпна наметката си.
— Да, поне тези, които видях — отговори Гарион.
— Защо не ги посетим, принц Келдар? — предложи евнухът.
— Какво си намислил? — попита го Силк подозрително.
— Не смяташ ли, че овесената каша е твърде безвкусна храна? Аз имам някои подправки, с чиято помощ тя ще стане много по-апетитна. Можем да минем през лагера като двама обикновени часовои, които току-що са били сменени и отиват да закусят. Няма да ми е много трудно да сложа в чайниците нужната подправка.
Силк се засмя.
— Никаква отрова — заяви твърдо Белгарат.
— Нямах пред вид отрова, древни — възрази Сади. — Не поради някакви морални подбуди, забележете, а защото войниците ще станат подозрителни, когато лицата на сътрапезниците им пребледнеят и съседите им по маса започнат да рухват на земята. Намислил съм нещо много по-хубаво. Войниците ще бъдат извън себе си от щастие за малко, а след това ще заспят дълбоко.
— За колко време по-точно? — попита Силк.
— Няколко дни — сви рамене Сади. — Най-много седмица.
Силк подсвирна.
— Сигурен ли си, че това е безопасно за тях?
— Е, има известна опасност, но само за хора със слабо сърце. И аз съм използвал това лекарство при нужда, когато съм бил твърде уморен. Ще тръгваме ли?
— Двамата, които нямат нищо общо с моралните ценности се обединиха — подхвърли Белгарат.
Около час по-късно дребничкият драснианец и евнухът се върнаха.
— Сега можем да минем направо през лагера им, без да се излагаме на никаква опасност — докладва Сади. — На около левга по-нататък се издига верига невисоки хълмове, където можем да се подслоним до падането на нощта.
— Имахте ли някакви проблеми? — попита Велвет.
— Съвсем не — усмихна се доволно Силк. — Сади е много добър в тези работи.
— Всичко това е постигнато с много практика, драги ми Келдар — каза Сади. — През живота си съм упоил и дори отровил твърде много хора — засмя се той тъжно. — Веднъж дадох банкет на група мои врагове. Нито един от тях не ме забеляза, докато слагах отровата в супата, а нийсанците са много наблюдателни, що се отнася до такива работи.
— Не станаха ли подозрителни, когато ти самият дори не вкуси от супата? — попита го Велвет с искрено любопитство.
— Ала аз ядох, Лизел. Но преди това цяла седмица поглъщах малки дози противоотрова. Имаше отвратителен вкус. — Той сви рамене. — Отровата обаче беше много вкусна! Някои от гостите ми дори похвалиха супата, когато си тръгваха. — Евнухът въздъхна. — Това беше в добрите стари времена — добави тъжно той.