Джон Варли
Магьосницата
ПРОЛОГ
Най-прекрасна сред Прекрасните
От три милиона години Гея кръжеше в самотното си величие.
Някои от обитателите й знаеха за широкия космос извън огромното колело. Дълго преди сътворението на Ангелите, птицеподобни същества бяха летели под извисяващите се сводове на спиците, отправяли бяха взор през централните прозорци и познаваха формата на Бога. Никъде в мрака не видяха друг като Гея.
Това бе естественият ред на нещата:
Бог бе светът, светът беше колело, колелото бе Гея.
Гея не беше ревнив бог.
Не бяха длъжни да й се прекланят, а и никой никога не го беше правил. Не искаше жертвоприношения, не искаше храмове, нито хорове, пеещи хвалебствия.
Тя се стопляше от вихрените енергийни потоци, които стремително обикаляха Сатурн. Сестрите й се бяха пръснали навред из галактиката. Те също бяха богове, но разделящото ги разстояние подкрепяше теологията на Гея. Поради ограничената скорост на светлината разговорите им продължаваха с векове. Децата й се движеха в орбити около Уран. За съществата, живеещи в недрата им, те бяха богове, но това едва ли ги вълнуваше. Гея бе върховният Титан, Най-прекрасната сред Прекрасните.
За своите обитатели тя не беше отвлечено понятие. Всеки можеше да я види. Да поговори с нея. И да я достигне — стига да изкачи само някакви си шестстотин километра. Страховито пътешествие — но дистанцията не надхвърляше границите на въображението. То правеше небесата достъпни за онези, които се осмеляваха да поемат нагоре. Такива посетители Гея имаше приблизително веднъж на хиляда години.
Безполезно бе да й се молиш. Гея нямаше време да изслуша всички, които обитаваха недрата й, а дори и да имаше, не би го сторила. Изключения правеше само за герои. Гея беше Бог от плът и кръв, чиито кости изграждаха земята, Бог с масивни сърца и широки артерии, които кърмеха нейния народ със собственото й мляко. Млякото не бе сладко, но винаги го имаше достатъчно.
Когато на Земята се строяха пирамидите, Гея усети промените, които настъпваха във вътрешността й. Центърът на нейното съзнание се разполагаше в главината. Също като при земните динозаври и нейният мозък бе децентрализиран и осигуряваше местна автономия за повечето от утилитарните й функции. Тази организация на нещата помагаше на Гея да не затъва в подробности. Дълго време бе функционирала изрядно. По гигантския й пръстен бяха разположени дванайсет сателитни мозъка и всеки от тях бе отговорен за собствената си територия. Всички до един признаваха върховната власт на Гея — в началото едва ли можеше да се говори за васалните мозъци като за нещо обособено.
Времето бе неин враг. Тя добре познаваше смъртта, всяка нейна стъпка и хитрина. Не се боеше от нея. Било е време, когато Гея не е съществувала, знаеше, че такова време отново ще настъпи. Така вечността се делеше на три равни части.
Знаеше, че старостта не прощава и на Титаните — бе чула за три от сестрите си, дегенерирали в бълнувания и фантазии, за да замлъкнат завинаги. Но не беше и предполагала какви изненади щеше да й поднесе собственото й стареещо тяло. Дори човек, установил че го душат собствените му ръце, би се изненадал по-малко от Гея, когато провинциалните мозъци се опълчиха срещу волята й.
През трите милиона години върховна власт Гея не бе усвоила изкуството на компромиса. Навярно би могла да живее в мир със сателитните си мозъци, стига да имаше желание да изслушва болките им. На всичко отгоре, две от нейните области бяха полудели, а трета бе тъй мрачно отмъстителна, че вероятно и тя бе душевноболна. Около век огромното колело на Гея бе разтърсвано от ударите на войната. Епичните битки за малко не я унищожиха, а смъртта косеше жителите й — безпомощни като древните индуси пред боговете от ведическите митове.
Нямаше титанични фигури, които, възседнали колелото на Гея, да хвърлят канари и мълнии. В тази битка богове бяха самите земи. Здравият разум изчезва, когато земята се отваря, а от спиците валят огньове. Хилядолетни цивилизации бяха пометени без следа, а други се върнаха отново към диващината.
Дванайсетте области на Гея бяха прекалено своенравни и недоверчиви, за да се обединят срещу нея. Най-довереният й съюзник бе Хиперион, а най-непреклонният враг — Океан. Две съседни земи. И двете опустошени преди сключването на примирие.
Но позорът за застаряващия Бог не свършваше с въстанията и войните — задаваше се къде-къде по-лошо бедствие. В един миг електромагнитният спектър бе прелял от най-изумителни звуци. Първоначално Гея реши, че това е нов симптом на старческо слабоумие. Сигурно й се причуваха тези невъзможни гласове с имена като Лоуъл Томас, Фред Алън и Киско Кид. Но в края на краищата разбра какъв е номерът и се превърна в страстен радиослушател. Ако съществуваше пощенска връзка със Земята, сигурно би изпратила в Овълтайн талонче за магически декодиращи пръстени. Страшно си падаше по Фибър Макгий и бе верен почитател на Еймъс и Анди.