На намесата се дължеше и едно странично явление, за което още никой не подозираше. Жените бяха получавали сперма от ниски мъже с родители дребосъци. При липса на друг стандарт, освен техния собствен, те не съзнаваха, че децата им стават все по-ситни.
Робин се вмъкна през летящата врата в помещението с душовете, като пътьом сваляше дрехите си. Една жена бе седнала на дървената пейка между двете редици от шкафчета и подсушаваше косите си. Друга стоеше неподвижно в далечния край на стаята, а водата се разпръскваше от дланите, събрани под брадичката й. Робин прибра доспехите си в шкафа и извади Назу от чекмеджето на дъното. Назу бе нейният демон, нейният зъл дух: анаконда, дълга метър и десет. Змията се нави около ръката й и стрелна с езиче; тя одобряваше влажната жега на банята.
— И на мен ми харесва — каза Робин. Тя отиде до душа, без да обръща внимание на жената, която изгледа татуировките й. Двете изрисувани змии бяха нещо обичайно на Ковън, където татуирането се ширеше повсеместно. Но рисунката върху корема й си беше съвсем лична.
Веднага щом завъртя крана и усети студената струя вода, тръбите задрънчаха в оглушителна агония и душовете се задавиха. Жената до нея изскимтя. Робин скочи към чучура, сграбчи го в смъртна хватка и го заизвива като врат на пиле. После го пусна и закрещя. Съседката й се присъедини към нея, а миг по-късно им заприглася и третата жена. Робин впрегна цялата си воля, като се мъчеше, както правеше винаги и с всяко нещо, да надвика останалите. Скоро писъците преминаха в кикот и кашлица и Робин чу, че някой произнася високо името й.
— Да, какво има? — На касата на вратата се бе облегнала някаква жена, която Робин слабо познаваше и която май се казваше Зинда.
— От Совалката току-що дойде писмо за теб.
Деветопръстата замръзна с увиснала устна и недоумяващ поглед. Пощата беше нещо рядко на Ковън, чиито жители, взети заедно, да познаваха максимум стотина души от външния свят. Повечето пощенски пратки бяха доставки на поръчани по каталог продукти, и почти всички пристигаха от Луната. Това би могло да е само едно-единствено нещо.
Робин се втурна към вратата.
Ръцете й трепереха докато отваряше лекия плик, този път от нетърпение, а не от болестта. Надписът върху пощенското клеймо беше Сидни, а писмото бе адресирано до „Робин, Деветопръстата, Ковън, Лагранж две“. Обратният адрес, отпечатан върху плика, гласеше: „Посолство на Гея, Олд Опера Хаус, Сидней, Нови Южен Уелс, Австралия, AS109-348, Индо-Пасифик“. Писано бе преди повече от година.
Успя да го отвори, разгъна листа и зачете:
Скъпа Робин,
Извинявай за голямото закъснение.
Молбата ти ме развълнува, въпреки че не биваше да го казвам, тъй като от писмото ти личи, че не търсиш съжаление. Това е добре, тъй като Гея не гарантира, че ще намери лек — никога и за нищо.
Тя ме уведоми, че иска да се срещне с представители на земните религии. Спомена за група вещици в орбита. Звучи невероятно, но веднага след това пристигна твоето писмо, почти като донесено от Провидението. Сигурно твоят Бог има пръст в тази работа — като помисля, разбирам, че моят има.
Ще трябва да вземеш първия възможен транспорт. Моля те пиши ми, за да ме уведомиш как ще го направиш.
— Билия ми се оплака, че Назу изяла демона й.
— Все още не й беше демон, мамо. Беше просто котенце. И тя не го изяде. Само го стисна. Твърде бе голямо, за да го яде.
Робин бързаше. Брезентовият й сак стоеше полупълен върху леглото — тя вадеше едно след друго чекмеджетата от гардероба и хвърляше наляво и надясно непотребните неща. А необходимите трупаше на купчина до майка си.
— Каквото и да говориш, котенцето е мъртво. Билия иска компенсация.
— Ще кажа, че котенцето е било мое.
— Дете! — Робин познаваше този тон. Констанс бе единствената, която все още си го позволяваше.
— Имах друго предвид — отстъпи Робин. — Ти ще се оправиш с нея, нали? Подари й нещо мое.
— Стой, дай да видя. Нима смяташ да вземеш и тази дреха?
— Това ли? — Робин се извърна и сложи блузата пред гърдите си.
— Това е само половин блуза, дете. Върни я обратно.
— Е, разбира се, че е половин. Всъщност всичко, което имам, е наполовина, мамо. Нима забрави церемониалния си подарък? — Робин протегна лявата си ръка, с виещата се от кутрето до рамото татуирана змия. — Смяташ ли, че ще отида на Гея и няма да се поперча с това?