Сред първите Титаниди имаше една на име Саранджи от Жълтата кожа. Той отиде ведно с множество други при голямото дърво и го хареса. И така той положи началото на акорда Мадригал. Опознал бе света и знаеше, че животът е хубав, но при все това един ден ще умре. Тъжна мисъл бе това, ала Саранджи си спомни словата на Гея и се запита дали да не си поживее още. Той обикна и позна Дамбак, Цигулката и Валдхорната. Четиримата изпяха Диез Миксолидийски Квартет и Саранджи стана задна-майка на Пиколото. Дамбак бе предният-баща, Цигулката — предна-майка, а Валдхорната — заден-баща.“
Песента продължаваше в същия дух. Крис възприемаше повече мелодията, отколкото думите, защото списъкът от имена не му говореше почти нищо. Поколенията бяха проследени изключително чрез задните-майки, въпреки че винаги се споменаваха и останалите родители.
Крис не би могъл да проследи родословното си дърво десет поколения назад като Валия, макар да знаеше, че прадедите му преди хиляди и милиони поколения стигаха до или до маймуните, или до Адам и Ева. При Валия десетте поколения опираха в края на историята. Серпент щеше да е единайсетото. Едва сега проумя с невероятна яснота какво е да си Титанида, представител на раса, която знае, че е била сътворена. Макар да не бе сигурен в достоверността на встъпителните й слова, те като нищо можеха да са самата истина. Титанидите бяха сътворени около хилядя деветстотин трийсет и пета. и дори устните предания бяха меродавни за такъв период от време, а Титанидите бяха техни забележителни пазители.
Но песента бе нещо повече от регистър на нейните задни-майки и ансамблите за създадаването на бъдните поколения. Валия пееше песни за всяка Титанида, като понякога минаваше на кристалния титанидски, но по-често на използваше английския. Изреждаше доблестните и добри деяния, но не изпускаше и неудачите. Крис чу разкази за страданията от годините на войната между Титанидите и Ангелите. После пристигнала Магьосницата и повечето песни бяха посветени на хитроумните техники, благодарение на които са спечелили на благосклонното й внимание към своите предложения по време на Карнавалите.
— „… и Табла била удостоена от Магьосницата. Като пееше еолийско соло, тя дари живот на Валия, за която досега почти не се е пяло и която ще остави песента на своя син за бъдните поколения. Валия обикна и позна Хикирики, роден от Фригийски Квартет в друг клон на Мадригалския Акорд, и Цимбал, Лидийско трио от Акорда Прелюдия. Те дадоха живот на Серпент (Двудиезно Миксолидийско Трио) Мадригал, който ще запее своя собствена песен.“
Валия спря, окашля се и се втренчи в ръцете си.
— Казах ти, че ще звучи грубо. Може би Серпент ще се справи по-добре, когато му дойде времето. На езика на Титанидите песента тече като река, но на английски…
— Ти го направи чудесно — каза Крис. — А нима това е най-доброто начало? — Той посочи с ръка към мрака и голите скали. — Хикирики и Цимбал, и всичките ти приятели трябваше сега да са тук.
— Да. — Тя се замисли. — Бих те помолила да попееш.
— Скоро ще съжаляваш.
Тя се засмя.
— Аха. Крис, той е тук.
Той наистина бе там. Нещо лъскаво се придваше бавно, но неумолимо. Крис изпита силно желание да направи нещо: да кипне вода, да повика лекар, да я облекчи, да му помогне… каквото и да е. Но ако навлезеше в света малко по-бързо, той щеше да се плъзне по земята като динена семка. Валия беше подпряла главата си с ръка и тихо тържествуваше. Ако беше необходим лекар, то той бе за Крис, не за нея.
— Сигурна ли си, че нищо не трябва да правя?
— Вярвай ми. — Тя се засмя. — Сега. Можеш да го вдигнеш… внимавай да не настъпиш пъпната връв, още малко ще му трябва. Донеси ми го. Вдигни го с две ръце, като го придържаш под корема. Гледай да не си удари главата, но без да се притесняваш особено.
Беше му обяснила всичко, но не би било излишно да го повтори. Не се чувстваше компетентен да избърше носа си, какво остава да носи новородена Титанида. Все пак отиде, коленичи и се вгледа в младенеца.
— Той не диша!
— Бъди спокоен. Ще започне да диша, когато му дойде времето. Донеси ми го.
Серпент представляваше безформена купчина от кокали и мокра кожа. За миг Крис буквално не различи главата от опашката — после всичко си дойде на мястото и той видя малко момиченце със сладко личице, с матова розова коса, полепнала към спящата муцунка. Не, не беше дете… тя имаше съвсем оформен бюст. И не беше момиче. Това бе просто заблудата, която създаваха всички Титаниди у човеците, които все ги оприличаваха на жени, независимо какъв бе действителният им пол. Предният пенис си беше там, между предните му крака, и завършваше с розов кичур.
Крис искаше да пипа нежно. След няколко опита се отказа и приложи цялата си сила. Серпент тежеше почти колкото самия Крис. Представляваше хлъзгав вързоп, но без капка кръв върху него. Приличаше на изтощено от глад хлапе, чиито крака, кибритени клечки, бяха по-дълги от тези на Крис. Имаше тесен таз, късо тяло и дълго туловище, което политна напред, когато Крис го повдигна. Докато Крис внимаваше да не оплете пъпната връв при носенето, Серпент се извъртя и ритна Крис по пищяла с един от задните си крака. Не беше твърде болезнено, но хлапето започна да се мята като пощръкляло. Валия пропя нещо и то миряса.
Крис подаде Серпент на Валия, която го нагласи до себе си. Главата му се клатушкаше. Крис забеляза, че всичко съвпада с описанията на Валия: пъпната му връв излизаше от долния вагинален отвор, а другият край висеше от Валия.
Крис бе в недоумение. Беше виждал млади, но не и новородени Титаниди. Дали ще го обикне? Засега смяташе, че Серпент е … не чак грозноват, но… Смешен бе най-точната дума. Но винаги бе намирал за смешни и новородените човечета, в най-добрия случай, а на всичкото отгоре те бяха и целите оплескани в кръв. Срамуваше се от гнусливостта — тя не се вместваше в характеристиката „здрав, жизнерадостен човек“, дадена му от Валия, най-ласкавата, която бе получавал досега, — но въпреки всичко се гнусеше. Серпент наподобяваше изпосталяла четиринайсетгодишна удавница, току-що извадена от езерно дъно. Май имаше нужда от изкуствено дишане.
Серпент изхърка силно, изкашля се и си пое дъх. Първите няколко вдишвания бяха шумни, после успя да нацели ритъма. След секунди отвори очи и ги впери право в Крис. Или гледката му дойде твърде много, или недовиждаше — примигна и зарови лице в гърдите на майка си.
— Може би за кратко ще има странен вид — обясни Валия.
— И аз също.
— Какво мислиш за него?
„Ето, дойдохме си на приказката“, помисли си Крис.
— Красив е, Валия.
Тя се намръщи и отново погледна Серпент, сякаш се чудеше дали не е пропуснала нещо.
— Не говориш сериозно. Та ти се изразяваш на английски много по-прецизно от мен.
Крис се окашля и каза, изпълнен с чувството, че скача право в дълбокото:
— Смешен е.
— Точно това е думата. Бързо ще се разхубави. Многообещаващ е. Видя ли очите му?