— Той не диша!
— Бъди спокоен. Ще започне да диша, когато му дойде времето. Донеси ми го.
Серпент представляваше безформена купчина от кокали и мокра кожа. За миг Крис буквално не различи главата от опашката — после всичко си дойде на мястото и той видя малко момиченце със сладко личице, с матова розова коса, полепнала към спящата муцунка. Не, не беше дете… тя имаше съвсем оформен бюст. И не беше момиче. Това бе просто заблудата, която създаваха всички Титаниди у човеците, които все ги оприличаваха на жени, независимо какъв бе действителният им пол. Предният пенис си беше там, между предните му крака, и завършваше с розов кичур.
Крис искаше да пипа нежно. След няколко опита се отказа и приложи цялата си сила. Серпент тежеше почти колкото самия Крис. Представляваше хлъзгав вързоп, но без капка кръв върху него. Приличаше на изтощено от глад хлапе, чиито крака, кибритени клечки, бяха по-дълги от тези на Крис. Имаше тесен таз, късо тяло и дълго туловище, което политна напред, когато Крис го повдигна. Докато Крис внимаваше да не оплете пъпната връв при носенето, Серпент се извъртя и ритна Крис по пищяла с един от задните си крака. Не беше твърде болезнено, но хлапето започна да се мята като пощръкляло. Валия пропя нещо и то миряса.
Крис подаде Серпент на Валия, която го нагласи до себе си. Главата му се клатушкаше. Крис забеляза, че всичко съвпада с описанията на Валия: пъпната му връв излизаше от долния вагинален отвор, а другият край висеше от Валия.
Крис бе в недоумение. Беше виждал млади, но не и новородени Титаниди. Дали ще го обикне? Засега смяташе, че Серпент е … не чак грозноват, но… Смешен бе най-точната дума. Но винаги бе намирал за смешни и новородените човечета, в най-добрия случай, а на всичкото отгоре те бяха и целите оплескани в кръв. Срамуваше се от гнусливостта — тя не се вместваше в характеристиката „здрав, жизнерадостен човек“, дадена му от Валия, най-ласкавата, която бе получавал досега, — но въпреки всичко се гнусеше. Серпент наподобяваше изпосталяла четиринайсетгодишна удавница, току-що извадена от езерно дъно. Май имаше нужда от изкуствено дишане.
Серпент изхърка силно, изкашля се и си пое дъх. Първите няколко вдишвания бяха шумни, после успя да нацели ритъма. След секунди отвори очи и ги впери право в Крис. Или гледката му дойде твърде много, или недовиждаше — примигна и зарови лице в гърдите на майка си.
— Може би за кратко ще има странен вид — обясни Валия.
— И аз също.
— Какво мислиш за него?
„Ето, дойдохме си на приказката“, помисли си Крис.
— Красив е, Валия.
Тя се намръщи и отново погледна Серпент, сякаш се чудеше дали не е пропуснала нещо.
— Не говориш сериозно. Та ти се изразяваш на английски много по-прецизно от мен.
Крис се окашля и каза, изпълнен с чувството, че скача право в дълбокото:
— Смешен е.
— Точно това е думата. Бързо ще се разхубави. Многообещаващ е. Видя ли очите му?
Заеха се с почистването. Валия го среса, а Крис го изкъпа и избърса. Валия бе права: сега изглеждаше по-добре. Изсушена, кожата му бе топла и мека, образът на удавения дрипльо бързо се стопи. Пъпната връв скоро изсъхна и изчезна от само себе си. Щеше да мине доста време, докато заглади косъма, но вече не приличаше на умиращ от глад. Дори напротив — с подобряване мускулния тонуса създаваше все повече усещане за гъвкавост и за цветущо здраве. Не след дълго вече държеше тялото си изправено без чужда помощ. Гледаше ги с блестящи кафяви очи, докато те се щураха около младото му тяло, но не каза нито дума. Валия също го наблюдаваше. Крис никога не я бе виждал толкова възбудена.
— Де да можех да ти обясня, Крис. Това е най-чудесното… Как ясно си го спомням… Да се осъзнаеш внезапно, да усетиш как се пробуждаш и след състоянието на елементарните желания да почувстваш как един по-голям свят наоколо придобива форма, свят, пълен с други същества. И това нарастващо желание да говориш — почти като нарастването на оргазма. Първото оформяне на представата, че можеш да общуваш с другите около теб. Думите са налице, но без наличието на опит, който да вложи в тях смисъл, те са само една загадка. Ще има безброй с въпроси, но рядко ще пита. Ще види камък и ще си помисли: „Значи това е камък!“ Ще го вземе и ще си помисли: „Значи това е да вдигнеш камък!“ Ще се пита непрекъснато и сам ще си отговаря, а усещането за откривателство е тъй прекрасно, че най-заветната мечта при Титанидите е прераждането, желанието да се изживее отново това усещане. Ще има много въпроси и към нас. Уви, за повечето от тях нямаме отговори, но това е то бремето на живота. Длъжни сме да дадем всичко от себе си и през цялото време да се опитваме да бъдем добри. Вярвам, че ще проявиш търпение и ще му позволиш да развие своя собствена броня от фатализъм със своя собствена скорост, без подканяния от наша страна, защото може да…