На Робин вече не й пукаше какво плещи Гея. Тъжният факт, който бе длъжна да приеме, както бе приела и доста други, беше, че богинята е поне отчасти права. Тя вече не бе Робин Деветопръстата.
— Не си правете труда да се сбогувате. Просто вървете.
Крис помогна на Робин да се изправи. През целия път до асансьора, който предстоеше да ги спусне през спицата на Рея, Робин се чудеше дали татуировката на корема й е непокътната и знаеше, че дълго не ще се осмели да я погледне.
42. Битката на ветровете
Чироко седеше на скалата, издигаща се над Обиталището на ветровете, западната граница на платото със стръмни склонове, където кабелът, известен като Стълбата на Чироко, приличаше на ръка, сграбчила Източен Хиперион. Под нея пръстите-нишки се впиваха в земята, овързали стави, които бяха огладени за милионите години от неспирни ветрове. Сред нишките, на местото на тъканта между пръстите зееха елиптичните отвори, които всмукваха въздуха и го подаваха към специалните канали, чиято мисия бе да го разпръснат в далечната главина, а сетне да го изпуснат през спиците в чудовищния циркулационен цикъл, в който се криеше същината на живота на Гея. Земята беше безплодна, въпреки това кипящият под повърхността и наоколо живот по някакъв начин проникваше във всяка фибра и вибрираше в костите на Чироко.
Гея беше толкова ужасяващо, божествено огромна, че твърде лесно бе да се отдадеш на отчаянието.
Вероятно в цялата история на Гея да имаше само една личност, осмелила се да я предизвика. Чироко, великата Магьосница, си въобразяваше, че го прави, беше си давала вид, че наистина може да разгаря с Гея като с равна, но само тя си знаеше, колко е било илюзорно всичко. Само тя можеше да изброи отвратителния списък на своите собствени престъпления. Достатъчно бе Гея да утъпче добре земята край Магьосницата, за да може после да я държи в подчинение. Времето си течеше и вече дори не бе необходимо да вдига крака си — Чироко се гърчеше като червей и приемаше всяко насилие като единствено правилно и добро.
Сега излизаше, че не е имала друга възможност. Единствената, която се беше осмелила да отправи предизвикателство, бе мъртва, а трупът й — погълнат от разгневената земя, сиреч плътта на Гея. Това бе мощен урок за покорство. Без съмнение Габи бе действала глупаво. Нейният бунт, жалък, дребен и нерешителен, бе отшумял ведно с живота й. Още с първите стъпки цялата мощ на Гея се бе стоварила върху й. Гея бе унищожила Габи с яростта на спящ слон, който се търкаля, за да смачка бълхите си.
Чироко стоеше неподвижна от часове, но когато чу крясъка зад гърба си, извърна глава и стана. Ангелът приличаше на малко крилато петънце, което бързо нарастваше. Шарените му криле се огъваха под напора на вятъра, който го стовари на два метра от Чироко. След него кацнаха още петима.
— Върнали са се в Титантаун — рече Ангелът. Чироко отпусна облекчено рамене. Толкова настояваха да отидат. Очевидно бяха прекалено дребни за гнева на Гея. Ангелът гледаше Чироко с дръпнатите си очи.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — запита той.
— Никога в нищо не съм сигурна. Хайде да тръгваме.
Тя се отправи с тях към ръба на бездната. Под нея се намираше всмукателната клапа на име Голямата оплаквачка, известна също като Предния чатал на Гея, поради приликата на огромната вертикална цепнатина между двете скалисти бедра с влагалище. То звучеше непрекъснато с жален бас.
Ангелите я сподиряха. Двамина я подхванаха с жилави ръце от двете страни. Останалите четирима имаха задължението да осигуряват спокойствието й по време на опасния полет в безвидната тъма.
Чироко прекрачи ръба на бездната и вятърът я пое като листо. Навлязоха в кабела и се отправиха към главината.
43. Тънка червена ивица
Чироко го наричаше „Една необикновена закуска“18, но знаеше, че името не е най-подходящо — кръсти го така, защото веднъж се бе почувствала като Алиса. Сборището от несретници, заобикалящо Гея, може би повече подхождаше на екзистенциализма на Бекет, отколкото на „Страната на чудесата“ на Карол. Въпреки това не би се изненадала, ако тук й предложеха половин чаша чай.
Тълпата бе извънредно чувствителна към настроенията на Гея. Чироко никога не ги бе виждала по-неспокойни от сега, докато се приближаваше към партито, нито пък толкова внезапно наострени, когато Гея най-накрая я забеляза.