— Примиряваш се, защото ти харесва — изрече Чироко без да повишава тон. — За теб животът е игра — и ти я водиш. Колкото по-вълнуващ спектакъл ти предлагат, толкова повече ти харесва. Събрала си всичките тези нещастници да ти лижат задника при първо нареждане. А аз ще те оскърбявам както си искам.
— Те също биха го правили — отвърна Гея, отново усмихната. — А ти, разбира се, си права. Още веднъж доказа,че когато се потрудиш, си способна да ми предложиш по-добро представление от всеки друг. — Чироко мълчеше, облегнала глава на стола и вгледана в далечната, геометрично права, остра като бръснач ивица червена светлина над главата си. Това бе първото нещо, което видя при онова първо идване в главината, преди много години. Стояха една до друга с Габи и се чудеха какво ли представлява, но светлината бе толкова високо, че не си струваше да мислят за нея. Никога не биха могли да я достигнат.
Но дори тогава Чироко бе усетила, че е важна. Това бе предчувствие, но тя вярваше на интуицията си. Някаква жизненоважна част от Гея живееше там горе, в най-недостъпната част на света, изпълнен с всяващи страх перспективи. Намираше се поне на двайсет километра от мястото, където седяха.
— Мислех, че ще си любопитна да чуеш отговорите на своите въпроси — накрая каза Гея. Чироко наведе глава напред и отново се вгледа в Гея. На лицето й не бяха изписани никакви чувства.
— Въобще не ме интересува. Казах ти какво ще направя, а след това казах какво ще направиш ти. Нямаме за какво повече да разговаряме.
— Съмнявам се. — Гея я гледаше втренчено. — Защото това е абсолютно невъзможно. Ти трябва да го знаеш — и сигурно криеш някаква заплаха, въпреки че не си я представям каква е.
Чироко едва я погледна.
— Не би могла да смяташ, че аз просто ще ти разреша… е, добре, ще приема твоите искания, ако предпочиташ да се изразя по този начин. Искане или молба, няма голямо значение, тъй като отговорът ми е — не. Сега си длъжна да ми кажеш какво ще направиш.
— Отговорът е не?
— Да, отговорът е не.
— Тогава се налага да те убия.
В безкрая на главината не се чуваше нито звук. Неколкостотин човешки същества се бяха скупчили зад креслото на Гея и се вслушваха във всяка дума. Всички бяха страхливци, инак не биха стояли там, и вероятно повечето се чудеха само по кой начин Гея ще се отърве от тази жена. Но неколцина от тях, като гледаха Чироко, започваха да се питат дали са отдали своята вярност на по-подходящата страна.
— Ти наистина си изгубила разума си. Нямаш плутоний или уран, нямаш и откъде да ги набавиш. Съмнявам се, че дори и да ги имаш, би могла да измайсториш оръжие. Дори ако бе способна да създадеш ядрено оръжие с магията, която изглежда вярваш, че притежаваш, не би го използвала, защото така ще унищожиш Титанидите, които обичаш. — Гея отново въздъхна и безгрижно махна с ръка — Никога не съм претендирала, че съм безсмъртна. Зная колко време ми остава. Не съм неунищожима. Атомни бомби — в големи количества и на подходящи места — биха разкъсали тялото ми на парчета или поне биха го направили необитаемо. Накратко, не зная нищо, което би ми навредило сериозно. Така че как предлагаш да ме убиеш?
— С голи ръце, ако се наложи.
— Или да умреш, докато се опитваш.
— Ако се стигне дотам.
— Точно така. — Гея притвори очи, устните й беззвучно се раздвижиха. Накрая отново погледна към Чироко.
— Трябваше да го очаквам. Ти би предпочела да се разделиш с живота си, отколкото да продължиш да живееш с мисълта за това, което се случи. Грешката е моя. Признавам, но не искам да те видя как се погубваш. Струваш много повече от цялата тази тайфа.
— Не струвам нищо, ако не сторя онова, което е редно.
— Чироко, извинявам се за постъпката си. Чакай, чакай, изслушай ме. Дай ми една възможност. Мислех, че мога да прикрия стореното от мен, оказа се, че греша, но няма как да отречеш, че тя готвеше заговор за свалянето ми и че ти й помагаше…
— Съжалявам само за едно, че доста се колебах.
— Сигурно е така. Разбирам. Зная колко горчиво скърбиш и колко дълбока е омразата ти. Но и двете са безполезни, защото стореното от мен се дължи повече на накърнената гордост, отколкото на страха — едва ли си мислила, че сериозно се притеснявах от хилавите й опити да…
— Внимавай какво говориш за нея. Няма да те предупреждавам отново.
— Съжалявам. Но фактът си остава — нито ти, нито тя успяхте да ми причините каквато и да било вреда. Унищожих я поради наглостта й да вярва, че това е възможно, и нейното унищожаване ми костваше твоята вярност. Мисля, че цената е твърде висока, за да я платя. Искам да те върна, боя се, че това е неосъществимо, и въпреки това копнея да останеш, ако не за друго, то поне да придаваш на това място известен блясък.