Крис се покачи вътре и седна върху нещо с неопределена форма, наподобяващо легло. От стените висяха израстъци, служещи за предпазни колани. Крис ги използва. Това бе третото му пътуване с „количката на ужасите“, както я наричаха обитателите на Гея. Знаеше, че пътуването вероятно ще е бурно, тъй като капсулата ще се подмята през завихрените потоци в преходните зони.
Вътрешността й блестеше. Когато отворът зад гърба му се затвори, Крис се усети, че би могъл да си вземе книга. Предстоеше му тричасово самотно пътуване в компанията единствено на разбъркания му стомах, с мисълта, че в края на пътя ще бъде разпитан от Бог.
Преминаването на капсулата през лабиринта от предпазни клапани в кабела бе съпроводено от всмукващ звук. Известно време тя подскача и се блъска в стените на външното ухо, докато неочаквано мощна вълна я запокити към небесата.
Танцьорът подскачаше под лъча на провесения прожектор, като ту влизаше, ту излизаше от жълтия конус, прорязващ застиналия въздух. Шутът с цилиндър и фрак, гети и колосана риза играеше степ. Като при виртуозите, всичко което правеше, изглеждаше лесно. Подметките на черните му обувки и металният връх на бастуна почукваха в сложна ритмична мелодия, която отекваше в невидимите сводове на главината.
Представлението ставаше на около петдесет метра от вратата на общия обикновен асансьор, с който Крис измина последния етап от пътуването. Дрънна звънец и Крис се обърна, за да види затварящата се зад него врата.
Танцьорът го притесняваше. Като че ли беше влязъл в кино, където прожектират странен филм, вече наполовина привършил. Този човек сигурно имаше някаква роля — актьорът би трябвало да представя нещо. Но той играеше там своя танц, лишен от всякакъв смисъл и същевременно прекрасен. Лицето му се криеше в сянката, която хвърляше периферията на шапката — виждаше се само бледата издължена брадичка. Крис си помисли, че ей сега ще свали цилиндъра си, за да се открие голият скалп: лицето на смъртта. Или ще спре да танцува, за да посочи на Крис пътя с фината си, облечена в ръкавица. Но той не даде никакъв сигнал, отказвайки да се превърне в символ на каквото и да било. Просто продължи да си танцува.
Премести се едва когато Крис се приближи към него. Прожекторът угасна и двайсетина метра по-нататък светна друг. Силуетът на мъжа изтупурка през тъмата, за да се появи отново, облян в светлина. Грейна трети прожектор, после четвърти… Той подскачаше от един лъч към друг, поспирайки се в импровизиран ритмичен етюд, преди да се отправи, с танц, към следващото светлинно петно. После прожекторите угаснаха и потропването върху камъка заглъхна.
Сега тъмнината в главината бе абсолютна. Високо горе се съзираше самотна ивица червена светлина, остра като от лазер. Крис стоеше между високите сенки: колекцията от катедрали на Гея. Остри върхове и кули, летящи контрафорси и каменни водоливници с фантастични фигури в студено сиво се открояваха на фона на бездънната чернилка. Дали зад стените имаше нещо? В справочниците не пишеше нищо по този въпрос. Знаеше само, че Гея колекционира архитектурни образци и по-специално култови обекти.
Отекващите в далечината ритмични стъпки скоро се превърнаха в земна жена с бял гащеризон, подобен на онези, които носеше персоналът в карантинното. Тя се появи зад ъгъла на тумбест каменен храм, поспря и освети наоколо с електрическо фенерче. Лъчът го заслепи, премести се зад него и се върна, за да го улови като избягал престъпник, след което се сниши.
— Насам, моля — покани го жената.
Крис се приближи към нея — чувстваше се тромав и непохватен при ниската гравитация. Непознатата го поведе по виещата се покрай паметниците пътека. Ботушите й бяха от бяла кожа, а токовете и потракваха властно. Вървеше така, сякаш ходенето не й коства никакви усилия, докато Крис отскачаше като гумена топка. Въртенето на главината придаваше само една четиридесета „жи“, така че той тежеше едва няколко килограма.
Чудеше се каква ли е тя. В карантинното нямаше повод да се съмнява в човешкия произход на персонала. Но тук, горе, бе по-различно. Знаеше, че Гея умее — и често го прави — да създава човешки същества по поръчка. Можеше да създава нови видове, като Титанидите например, чиято възраст като раса беше само два века, да ги дари със свободна воля и с привилегията да не им обръща внимание. Можеше да сътвори и уникални екземпляри, също така свободни и неконтролирани.