Тя се усмихна язвително.
— Зная каква е реакцията, сине. Не съм толкова впечатляваща като библейските горящи храсталаци, нали? От друга страна, какво смяташ е целял Йехова, когато се е явил по такъв начин? Да уплаши до смърт някой вярващ еврейски козар, това е. Отпусни се, момче. Вземи си една възглавница и разказвай.
Беше учудващо леко да се говори с нея. Неортодоксалният образ, който бе избрала за божествената си същност, подхождаше по странен начин на представата за Гея като Майка на Земята. Човек можеше да се отпусне в нейно присъствие. Можеше да изкаже и най-съкровените си мисли, дълго таени дълбоко в душата, с доверие, нарастващо в хода на разговора. Тя притежаваше умение, което би трябвало да имат всички добри терапевти или родители. Слушаше и освен това те караше да усещаш, че са те разбрали. Не беше нужно да демонстрира съчувствие, нито пък сляпа любов. Той не чувстваше да е неин фаворит, нито дори някаква сериозна нейна грижа. Но тя се интересуваше от него и от проблема му.
Чудеше се дали не е само една илюзия, дали наистина може да разкрие всичките си надежди пред трътлестата жена. Независимо от това, Крис без стеснение излагаше оплакванията си и не изпитваше потребност да ги доказва.
Рядко поглеждаше към нея. Вместо това очите му блуждаеха, като се спираха върху лице, чаша, покривчица, без в действителност да виждат нещо.
Той изчерпа всичко, което имаше да казва. Нямаше представа какво би се случило впоследствие. Хората, които се бяха завърнали с цяр, започваха да шикалкавят, когато ставаше въпрос за разговорите им с Гея и за близо шестте месеца, които средно прекарваха там. По неясни причини те си траеха.
Гея погледна за миг екрана и отпи от чашата си с високо столче.
— Добре — каза тя. — Това повечето го знаех от Дулцимер. Изучила съм те подробно, разбирам твоето състояние и гарантирам, че излекуването е възможно. Не само за теб, разбира се, но и за…
— Извинете ме, но как успяхте да изследвате…
— Не ме прекъсвай. Да се върнем на приказката. Това е споразумение и то едва ли ще ти хареса. Дулцимер ти беше задала един въпрос, още там, в посолството, и ти се ослуша. Чудя се дали си мислил за това оттогава и имаш ли вече отговор.
Крис се замисли и внезапно се сети за двете деца, вързани на релсите пред връхлитащ влак.
— Не че има особено значение — отстъпи Гея. — Но е интересно. Аз виждам два отговора. Единият е за боговете, а другият — за хората. Замислял ли си се над това?
— Да, веднъж.
— И какво реши?
Крис си пое дъх, като взе решение да не си криви душата.
— Изглежда, като че ли прилича на… ако се опитам да спася едното, твърде е вероятно при следващия опит да загина. Не зная кое бих освободил първо. Но ако пробвам да отърва едното, съм длъжен да се жертвам и за другото дете.
— И да умреш. — Гея поклати глава. — Това е човешкият отговор. Вие, хората, непрекъснато правите това — изкатервате се на някой клон, за да спасите някой себеподобен, а междувременно клонът се чупи под тежестта ви. Десетина спасители измират при издирването на един изгубен алпинист. Ужасяваща аритметика. Това, естествено, не е правило. Много човеци биха стояли настрана, за да зяпат как влакът убива и двете деца. — Тя се вгледа напрегнато в него. — Ти кое би спасил?
— Не зная. Не мога съвсем честно да кажа, че бих се пожертвал.
— Отговорът за един Бог е лесен. Богът би оставил и двете деца да умрат. С други думи, животът на отделния индивид е без значение. Въпреки че съм наясно за всяко умиращо врабче, аз не правя нищо, за да предотвратя смъртта му. В същността на живота е заложена и смъртта. Не очаквам това да ти хареса, не очаквам да разбереш или да се съгласиш. Просто ти обяснявам моята позиция. Схващаш ли?
— Като че ли. Не съм сигурен.
— Не е важно дали го одобряваш, просто разбери как е устроен моят свят — заяви Гея и махна.
— Това го разбирам.
— Добре. Аз не съм чак толкова безпристрастна. Малко са боговете, които не са безпристрастни. Ако имаше живот след смъртта — какъвто между впрочем няма според моята или твоята теология, — аз вероятно бих била склонна да възнаградя човека, скочил върху релсите и загинал, опитвайки се да спаси децата. Бих приела горкия нещастник на небето, ако имаше такова. За нещастие — тя развълнувано разтвори ръце, а в погледа й се прокрадна горчивина, — това тук е най-далечното място, което някой може да достигне на небето. И не е нещо особено, а като всяко друго. Даже и храната е добра. Но ако аз почитам някого за делата му, бих го възнаградила през сегашния му живот. Следиш ли мисълта ми?
— Да, все още те слушам.