Трябва да решиш сега. Този човек тук и още седемдесет и двама на Земята те очакват. Те са дяволски здраво привързани към железопътните релси. От теб зависи да ги спасиш и ти ще започнеш да разбираш, че може би няма да успееш да опазиш самия себе си. Но ако умреш, твоята смърт ще има смисъл. И така, какво решаваш? Поръчай си нещо за пиене или се разкарай.
8. Авиаторът
Робин умееше да се придвижва при намалено притегляне без да губи равновесие. Ненапразно беше прекарала последните дванайсет години в изгнание из областите на Ковън с ниска гравитация. Но усещаше, че душевното й равновесие е доста разклатено.
Някой трябваше да я отведе до асансьора, но тя побърза да се отдалечи. Подобно на мравка сред слонове се запровира между монументите.
Пълен абсурд. Може би очакваха да я шашнат? Ако празното прахосничество е вълнуващо, да, тя беше шашната.
Катедрали. Танцьори на степ. Подпухнало, скверно същество, което се представя за Великата Майка, и то заобиколена от равнодушни подлизурковци. И като капак на всичко…
Герои.
Тя се изплю по посока на Нотр Дам.
От къде на къде тя ще става спасител за двайсет и шестима непознати? Един от тях без съмнение бе нейният баща. Гея беше изтъкнала това, но в отговор получи безразличен поглед. Бащинството бе нещо непознато за израслата в група Робин.
Нищо не се дава безплатно, бе заявила Гея. А как стои въпросът с тези двайсет и шестима, които разчитат, че Робин ще се хвърли в авантюра, заплашваща я с някаква гадна смърт? Цялото й същество се възпротиви на тази мисъл. Ако поне един от страдалците беше от Ковън, тя би обърнала небето и земята, за да му помогне. Но за чужденци?
Бяха я пратили за зелен хайвер още от самото начало и грешката нямаше как да се поправи. Изобщо и дума не можеше да става да остане сред тази жалка сган от дупелизци, за да играе по свирката на Гея. Трябваше да се върне там, където й беше мястото и да живее живота си както Великата Майка бе предначертала.
Откри асансьора и натисна копчето за повикване до вратата. Звънна звънец и Робин влезе вътре. Идиотска конструкция, помисли си, оглеждайки се наоколо в търсене на дръжки, за които да се хване. Имаше два бутона. Единият с надпис „Небе“, другият — „ДОЛУ!“. Натисна втория и вдигна ръце, за да се опре в тавана, ако асансьорът започне да се спуска прекалено бързо. В тази поза и поради очакването да се случи нещо подобно, в първия момент не се обезпокои, че не усеща пода под краката си. След миг на изумление осъзна, че таванът не се приближава към нея. Всъщност той бавно се отдалечаваше. Погледна надолу.
Видя ботушите си. На шестстотин километра под тях зърна Нокс, Среднощното море.
Времето забави рязко хода си. Робин усети адреналинът да залива крайниците й с изгаряща вълна. Образите се завъртяха: мимолетни, въпреки че все още бяха с ясно очертани детайли. Въздухът бе свеж. В крайниците й имаше първична сила, когато тя се изпъна с разперени ръце и крака. После дойде раздвоението, тъй като страхът и отчаянието заплашваха да я премажат.
Когато започна да пищи, кръстът й бе малко под нивото на пода на асансьора. Тя продължаваше да потъва, като псуваше и пищеше кански. Стените оставаха недостижими, докато не се оказаха високо горе. Асансьорът се превърна в смаляваща се кутия от светлина.
Робин не бързаше с изчисленията, запазвайки по-дълго надеждата, че резултатът от тях би могъл да я нареди отново сред живите. Смъртта я чакаше километри по-долу. Сега искаше да знае колко секунди й остават. Или минути? А може би и часове живот?
Животът й на Ковън се оказа от полза. Познаваше добре центробежното движение и по-лесно се справяше с такъв вид задачи, отколкото с гравитационни. Робин никога не бе живяла в гравитационно поле.
Започна с известната величина — една четирийсета „жи“, действащо в главината. Когато подът на асансьора се отвори под нозете й, тя беше започнала да пада със скорост четвърт метър в секунда. Но падането нямаше да се ускорява с една четирийсета „жи“. Във въртящ се обект тяло не се движи надолу по радиална права, а като че ли срещу посоката на въртене. Всъщност, траекторията й щеше да е права линия, гледано отстрани, докато колелото под нея се въртеше. Отначало ускорението щеше да е слабо. Едва когато набере значителна странична скорост, скоростта на падане ще започне да се увеличава, а тя ще го усеща като вятър, в обратна на въртенето посока.