Огледа се бързо наоколо. Вятърът вече беше силен. Робин успя да различи върховете на дърветата, растящи от едната вертикална стена. Прословутата хоризонтална гора на Гея. Ако Гея се въртеше в обратна посока, Робин щеше да е размазана след няколко секунди или минути. Тъй като падането бе започнало от близката стена, тя имаше още известно време.
Би могла да направи някои прости изчисления. Спираше я незнанието на точната плътност на въздуха на Гея. Чела бе, че е висока, около две атмосфери по периферията. Но как намаляваше с приближаването към центъра? Никъде не беше прекалено рядка, така че евентуално достигаше една атмосфера в главината.
Изпита странно удоволствие когато се потопи в изчисленията. Не й пукаше колко пъти ще греши и почва отначало, въпреки че безполезността на заниманието изглеждаше шокираща. Решена бе да упорства, завладяна от желанието да разбере кога смъртта ще я надвие. Верният резултат, дори ако носи смърт, си е нещо хубаво. Стисна здраво чантата с Назу и започна.
Получи отговор, който не й се хареса, опита втори, после трети път, тъй като отговорите не съвпадаха. Усредненият резултат бе петдесет и девет минути до удара. Като бонификация реши да пресметне скоростта, с която ще се сгромоляса. Триста километра в час.
Падаше с гръб към вятъра. Тъй като се носеше хем към периферията на колелото, хем към приближаващата се стена, значи тялото й е малко на чорчик. Главината не беше съвсем под краката й. Отдалечаващата се стена не бе съвсем перпендикулярна. Робин се огледа.
Гледката бе поразителна. За съжаление, не бе в състояние да я оцени.
Ако бяха пуснали целия Ковън от същата точката, той щеше да прилича на консерва в кюнец. Спицата на Рея представляваше разширяваща се в долния си край тръба, плътно покрита с дървета, пред които и най-огромната секвоя приличаше на джудже. Дърветата бяха забили корени в стената и растяха навътре, като и най-големите вече бяха неразличими за погледа — вътрешните стени бяха като еднообразно тъмнозелено море, което те заобикаля отвсякъде. Вътрешността се осветяваше от два вертикални реда странични илюминатори, ако можеше да се използва подобно определение за прозорци, с почти километричен диаметър.
Робин изви врат по посока на поривите на вятъра. Нокс се бе приближил. Имаше и още нещо, нещо, което се носеше извън зрителното й поле.
Това бяха вертикалните спици на Рея. Свързани с острови в Среднощното море, те се изправяха право нагоре, като постепенно се събираха, за да се срещнат при дъното на спицата и да се свържат в монументална плитка.
Това трябваше да се види. Извъртайки се във въздуха, Робин успя да се стабилизира с лице по посока на вихъра и отвори очи. Спиците бяха пред нея — и нарастваха с всяка секунда.
— О, Велика Майко, чуй ме сега — зашепна първото смъртно заклинание, неспособна да отмести поглед от онова отрпеде си, което се бе превърнало във връхлитаща тъмна стена. Поради бързината, с която премина покрай усуканите нишки, кабелът й заприлича на въртяща се емблема пред бръснарница10.
Измина цяла минута, докато прелети край кабелите. Когато се озова най-близо до единия, тя прибра десницата си до тялото. Толкова невероятно бе усещането, че ако се протегне, ще го докосне, макар да бе наясно колко е значително разстоянието. След разминаването се извъртя още веднъж във въздуха и погледна към отдалечаващия се кабел.
Един час не е много време. Сигурно някой би останал толкова дълго вцепенен от ужас. Робин се почуди дали не е превъртяла, тъй като страхът я беше напуснал. Преди приближаването на кабелите да възпламени отново уплахата й, тя се бе поуспокоила. Неусетно душевният мир се възвърна. Сладкото спокойствие, когато си осъзнал, че иде смъртта, че краят ще е бърз и безболезнен и нищо не печелиш, ако се потиш, ако се ловиш за въздуха и проклинаш съдбата.
Това нямаше как да трае вечно, но защо да не продължи още само двайсетина минути?
Робин се мяташе между фатализма и страха. Не беше достатъчно съзнанието, че не може да направи нищо.Тя искаше да живее, но нямаше начин да оцелее и й липсваха думи да изрази съжалението си по този повод.
Религията й не беше такава, че да очаква отговор на молитвите си. На Ковън въобще не се молеха, поне не по такъв начин. Те не искаха нищо. Имаше неща, към които да се стремиш, място, което евентуално да си извоюваш в живота „след това“, но всичко зависеше само от теб. Великата Майка не се бъркаше в ничия съдба, а и Робин никога не бе я молила за намеса. Но й се искаше да има нещо, към което да се обърне за помощ, някаква сила сред цялата тази шир.
10
Традиционният знак, който се поставя пред американските бръснарници, представлява издължен въртящ се цилиндър с нарисувани върху него спираловидни шарени ивици. — Б.пр.