— Я ми я дай — каза Ангелът и издърпа чантата от ръката й. — Заслужавам нещо за работата си — по това спор няма. — Той я отвори, погледна вътре и побърза да я затвори, като я остави да падне и се отдръпна назад.
— Казах ти — изсъска Робин.
Ангелът изглежда се ядоса и загуби търпение.
— Добре де, какво имаш?
— Ето малко пари. Вземи ги всичките.
— Изтрябвали са ми! Могат да се харчат само в лудницата на Титанидите.
Робин седна и отметна мократа коса от лицето си.
— Говориш чудесно английски — каза тя.
— Какво знаеш ти? Умея да говоря хубави думи, стига да искаш.
— Съжалявам. Ако наранявам чувствата ти, не го правя нарочно. Просто съм страшно притеснена.
— Вече не си.
— Благодаря ти. Спаси ми живота и аз съм ти благодарна.
— Добре, добре. Научих английския от баба ми, случайно. Освен това тя ме научи, че нищо не се дава даром. Какво друго имаш, освен парите?
Имаше пръстен, подарък от майка й. Предложи го на Ангела. Той хвана дланта й и кисело го огледа.
— Ще го взема. Нещо друго?
— Това е всичко, което имам. Само дрехите, с които съм облечена.
— Ще взема и тях.
— Но останалите ми неща…
— Са в хотела. Той е натам, по този път. Денят е топъл. Наслаждавай се на разходката.
Робин изу ботушите си и изсипа водата от тях. Лесно измъкна ризата, но панталоните й бяха прилепнали към влажната кожа.
Той ги взе и се втренчи в нея.
— Да знаеш само колко ми се нравят дебели човешки жени…
— Но тази тук няма да я получиш. И какво имаш предвид под „дебели“? Аз не съм дебела. — Чувстваше се неловко под погледа му, едно особено, ново усещане. Благоприличието на Робин не превишаваше това на улична котка.
— Ти съдържаш двайсет процента мазнини, може би и повече. Покрита си с тлъстина. И то навсякъде. — Ангелът въздъхна. — А това са най-дяволските рисунки, които някога съм виждал. — Той замълча, след това полека се усмихна. — Поне те видях. Честито приземяване. — Той й подхвърли дрехите и подскочи във въздуха.
Тласъкът от крилете му разлюля Робин и вдигна облак от прах и листа. За момент могъщите му криле закриха небето, сетне той се издигна и изчезна, слабичък силует сред вихър от шарени пера.
Робин се отпусна на земята, разтреперана. Хвърли поглед на пътната си чанта, която яростно се гърчеше, докато напълно обърканата анаконда се опитваше да извоюва пак свободата си. Назу щеше да почака. Нищо нямаше да й стане.
Робин успя да се обърне, защото се боеше да не ослепее от втренченото взиране към слънцето и в следващия миг изгуби окончателно контрол върху тялото си. Безкрайният ден на Хиперион си течеше, докато тя трепереше под кехлибарената светлина, безпомощна, очакваща Ангелът да се върне и да я обладае.
9. На свободна практика
Габи Плъджет бе застанала на скалистия бряг в очакване шумът от грандиозното всмукване да отслабне. Обикновено процесът на всмукване на Аглая б придружен с грохот, който те подсещаше за Ниагарския водопад. Днес звукът по-скоро приличаше на бълбукане от потопена под водата бутилка. Всмукателната клапа, запушена от запречило се вътре Титаново дърво, вече почти изцяло се намираше под повърхността.
Местността се наричаше „Трите грации“. Габи сама й беше дала това име преди доста години. Тогава шепата хора, живеещи на Гея, все още кръщаваха всичко със земни имена, като по традиция прибягваха до гръцката митология. Габи не бе избрала случайно наименованието: чела бе, че Грациите са помагали на Афродита по време на тоалета й. Тя си мислеше за Офион, кръговата река, като за тоалета на Гея, а себе си оприличаваше на водопроводчик. Всичко в този свят рано или късно се изливаше в реката. Запушеше ли се, Габи бе тази, която я отпушваше.
„Дайте ми тръбен ключ с размерите на Питсбъргската катедрала и опорна точка“ — бе заявила веднъж на любопитен зяпач — „и аз ще отводня света.“ Лишена от подобен инструмент, Габи се задоволяваше с недотам директни, но не по-малко грандиозни методи.
Наблюдателната й точка се намираше по средата на пътя по северния скат на каньона в Западна Рея. Доскоро каньонът бе притежавал следната особеност: реката Офион изтичаше от него не към равнинните земи на запад, а в обратна посока. Това бе възможно благодарение на Аглая. Сега, след запушването на могъщата всмукателна клапа, Гея-графските приумици бяха отстъпили пред естествения ход на нещата. Водата, като нямаше къде да отиде, превърна Офион в кристално синьо езеро, което преля от каньона и потече към равнините на Хиперион. В продължение на много километри, чак до извития хоризонт на Гея, спокойните води бяха залели всичко, с изключение на най-високите дървета.