Аглая приличаше на пурпурно гроздово зърно с дължина три километра, разположено в стесняващото се гърло на каньона, като долният й край опираше в езерото, а горният се простираше до платото на височина седемстотин метра. Тя и нейните сестри, Талия и Ефросина, представляваха едноклетъчни организми с мозъци колкото детско юмруче. От три милиона години те с тъпа упоритост пиеха Офион, като издигаха водите му над билото на Западна Рея. Хранеха се с плавея, които непрстанно попадаше във внушителните им търбуси, и бяха достатъчно обемисти, за да погълнат всичко на Гея, с изключение на Титановите дървета, които като част от живата плът на Гея не би трябвало да се откъсват от нея.
Но времената се бяха променили. Вече всичко можеше да се случи, и то обикновено се случваше. „Точно това е причината, помисли си Габи, същество с размерите на Гея, да се нуждае от авариен монтьор с моя ръст.“
Фазата на всмукването приключи. Аглая се беше издула до максимума. Щяха да изминат няколко минути преди клапата да започне да се затваря, сякаш Аглая задържаше дъха си преди да изригне. В златистия здрач се възцари тишина и хиляди погледи се устремиха към Габи в очакване.
Тя се отпусна на колене и надникна зад ръба. Май всичко беше готово. Изборът кога да започне операцията беше труден. От една страна, свитата клапа щеше да държи дървото заклещено по-здраво от всякога по време на фазата на изпускане. От друга страна, погълнатата от Аглая вода, щеше да избие с огромна сила и да помете пречката. В операцията нямаше нищо деликатно. Габи планираше да подложи дървото на най-силния тласък, който можеше да осигури, и се надяваше на най-доброто.
Екипът й очакваше сигнала. Тя се изправи, вдигна над главата си червен флаг и рязко го свали.
От северната и южната страни на каньона прозвучаха роговете на Титанидите. Габи се обърна и пъргаво изкатери десетметровата скала отзад. Метна се върху гърба на Псалтерий, шефа на нейния екип Титаниди, който пъхна медния си рог в торбата и препусна надолу по виещата към радиостанцията следа. Габи яздеше изправена, стъпила с боси нозе върху конския гръб, а с ръце се бе вкопчила в раменете му. Помагаше й характерният бяг на Титанидата, при който човешкият торс се накланяше напред, а ръцете се извиваха назад като на дете, което имитира боен самолет. Ако се подхлъзнеше, можеше да се хване за ръцете му, но от години не й се бе случвало.
Когато пристигнаха в станцията, систоличното обратно течение бе започнало. Нивото на водата беше на десетина метра под тях, а блокираната всмукателна клапа — на половин километър нагоре по каньона. Независимо от това, когато буйният поток закипя в новото езеро и нивото на водата започна да се вдига, Титанидите запристъпяха нервно.
Тътенът отново нарастваше, този път придружен и от нещо ново. От върха на платото на Аглая, откъдето обикновено изходната клапа изхвърляше стометровата водна струя във въздуха, не излизаше нищо друго, освен газове. Пресъхналата клапа издаваше звук, достоен за преял боб контрабас.
— Гея — промърмори Габи. — Пръдливият бог.
— Какво каза? — пропя Псалтерий.
— Нищо. Имаш ли връзка с бомбата, Мондоро?
Титанидата, отговаряща за връзките в ефира, вдигна глава и кимна.
— Да я накарам ли да смръкне, водителю? — пропя Мондоро.
— Още не. И престани да ме наричаш така. „Шефе“ е напълно достатъчно. — Габи погледна към водата, откъдето се издигаха трите кабела. Проследи ги с поглед, търсейки разплетени нишки, които биха могли да доведат до скъсване, после вдигна очи към импровизираната флота, рееща се над главата й. След толкова години гледката продължаваше да я очарова.
Това бяха трите най-големи цепелина, които бе успяла да привика за няколко дни. Наричаха се Безстрашния, Бомбастичния и Водача. Дълги повече от сто метра, и тримата бяха стари приятели на Габи. Дошли бяха тук да й помогнат в името на приятелството. По-големите дирижабли рядко плават заедно, а предпочитат при пътуванията да бъдат придружавани от ескадрон на седем-осем по-дребни цепелина.
Но сега в един впряг беше събрана тройка, каквато рядко се среща на Гея. Полупрозрачните им ефирни опашни плоскости — всяка с големината на футболно поле — цепеха въздуха с тромаво величие. Елипсовидните седефеносини тела се блъскаха, триеха се едно в друго и проскърцваха като гроздове карнавални балони.