Мондоро вдигна палец.
— Издухай го — заповяда Габи.
Мондоро се наведе над шушулка с размерите на пъпеш, разположена в кълбо от лози и клонки между предните й крака. Заговори й тихичко, а Габи се обърна очаквателно към Аглая.
След няколко секунди Мондоро се окашля извинително под смръщения поглед на Габи.
— Ядосана ни е, защото сме я оставили толкова дълго на тъмно — изпя Мондоро.
Габи изсвири пронизително и тропна с крак — този предавател й беше необходим.
— Пей й тогава за светлината — изпя Габи. — Ти си този, който я убеждава — ти трябва да знаеш как да се оправяш с тези същества.
— Може би химн за огъня… — размишляваше на глас Титанидата.
— Все ми е едно какви ще ги пееш! — извика Габи на английски. — Само накарай онази гадория да гръмне — каза тя и се извърна ядосано.
Бомбата бе заредена в дънера на Титановото дърво. Там я поставиха, с голям риск, Ангелите, влетели в помпата по време на вдишването, диастоличната фаза от цикъла, когато над изсипващата се вътре вода имаше въздух. На Габи й се щеше да разполага с армейски взривни материали, които да предостави на Ангелите. Вместо това им връчи някаква измишльотина от плодове и зеленчуци от Гея. За експлозив служеше китка свръхчувствителни нитрокорени. За детонатор използва растение, което даваше искри, а друго, с магнезиева сърцевина, бе свързано към силициев чип, получен след фино престъргване на листо от интегрална схема. Чипът беше програмиран да приема сигнали от радиозърно, най-капризното растение на Гея. Имаше радиопредаватели, които излъчваха съобщения само ако бяха красиво фразирани, и функционираха само ако мелодиите, които чуваха, си струваше да бъдат повторени.
Титанидите, чиито език беше песен и за които музиката имаше същото значение като храната, не виждаха нищо странно в това. Габи пееше фалшиво и нямаше капка афинитет към музиката, ето защо тя не харесваше този метод на работа. Мечтаеше за кибрит и няколко километра водоустойчив, бърз бикфордов детонаторен шнур. Над нея цепелините опъваха въжетата, но нямаше да издържат дълго. Те не се славеха с особена жилавост. Въпреки размерите си, те се нареждаха сред най-кекавите същества на Гея.
Около предавателя се бяха събрали четири Титаниди и пееха канон. Всеки няколко такта образуваха код, който мозъкът на детонатора можеше да възприеме. В един момент префърцуненото зърно се успокои и започна да излъчва. Прокънтя глуха експлозия, Аглая се разтресе и изпускателната й клапа блъвна черен дим. Опънатите нишки се отхлабиха.
Габи се беше изправила на пръсти, уплашена да не би взривът да е скъсал кабелите. Отломки, с размерите на вековни борове, изригнаха от отвора. А когато стволът на Титановото дърво се показа, премятайки се като ранен кит, зад гърба й проехтя възторженият вик на Титанидите.
— Уверете се, че е поне на пет-десет километра от мястото на всмукване, когато го привържете — изпя Габи на Клавиатурата, определената да извърши прочистването Титанида. — Ще мине известно време, докато всичката тази вода бъде изпомпана, но ако докараш сега дънера до ръба, той ще остане на високо и на сухо няколко рота.
— Не се притеснявай, шефе — пропя Клавиатурата.
Габи наблюдаваше екипа си, който събираше оборудването, наето от Титантаун, докато Псалтерий се отправи да вземе личния й багаж. Не работеше за първи път с тези Титаниди. Знаеха какво правят. Нищо чудно въобще да нямаха нужда от нея, но едва ли някоя би повдигнала въпроса, освен по божествено нареждане. Поради една причина — липсваха им връзките на Габи с цепелините.
А на самата Габи никой нищо не й нареждаше. Тя работеше по договор, за който й се плащаше предварително. В свят, в който всяко същество имаше предварително определено място, тя сама беше предопределила своето.
Обърна се по посока на тропота. Псалтерий се връщаше с такъмите й. Не бяха много: нещата, от които Габи се нуждаеше или обичаше дотолкова, че да ги носи непрекъснато със себе си, се побираха в туристическа раница. Нещата, които ценеше най-много, бяха свободата и приятелите й. Псалтерий (Диез Лидийско Трио) Фанфари бе един от най-добрите. Двамата с Габи странстваха заедно от десет години.
— Шефе, телефонът ти звъни.
Ушите на останалите Титаниди се наостриха и дори Псалтерий, който бе привикнал към звъна, изглеждаше разстроен. Той подаде на Габи радиозърно, почти като останалите. Разликата беше там, че то я свързваше с Гея.
Габи пое зърното и се отдели от групата. Разговорът трая кратко. Титанидите не изгаряха от нетърпение да узнаят какво има да казва Гея — рядко новините за божествените дела бяха добри новини, — но нямаше как да не забележат, че Габи остана безмълвна за момент, след като разговорът бе очевидно приключен.