Дясната й ръка затрепера. Робин спря и я погледна, без да промени изражението си, но по татуираното насред челото смарагдово Око изби пот, а в сърцето й се пробуди старата омраза. Ръката не бе нейна, не можеше да бъде нейна, защото инак и слабостта също би била нейна, а не нещо, което я връхлита отвън. Очите й се присвиха.
— Спри — прошепна — или ще те отрежа. — Тя не се шегуваше и впи нокътя на палеца в розовото чуканче, където някога се бе намирало кутрето, за да си докаже, че говори сериозно. За нейно голямо учудване тогава се оказа най-трудно да достигне точното място с разтърсваната от конвулсии ръка. Болеше, но пристъпът се прекрати поради шока от страданието.
Треперенето спря. Понякога стигаше само заплахата.
Носеше се слух, че била отхапала пръста си. Не го отхвърли никога. Притежаваше едно качество, наречено „лабра“, което вещиците особено ценяха. То обхващаше до голяма степен честта, упоритостта и стоицизма, и се родееше с източните разбирания за дълг. Можеше да означава смърт в името на определена цел, с достойнство, както и изплащане на дълг на всяка цена, било то към отделен човек, или към обществото. Твърдата решимост да стои на пост, дори с нейните тремор и конвулсии, бе свидетелство за могъща „лабра“. Отрязването на пръст, за да се спре пристъпът, беше израз на нещо по-голямо. Сред вещиците се мълвеше, че Робин има достатъчно „лабра“ за утробите на десет обикновени жени.
Но да стои на пост с ясното съзнание, че така застрашава общността — това не беше никаква „лабра“. Робин го разбираше, както го разбираха го и повечето здравомислещи жители на Ковън, тези, които не бяха заслепени от легендата за нея. Тя стоеше на пост, защото никой от Съвета не успяваше да проникне в дълбините на нейния поглед и да й откаже. Третото Око, безстрастно и всевиждащо, придаваше допълнителна тежест на твърдението й, че е способна да предотврати евентуално нападение само с усилие на волята. Дванайсет вещици си бяха извоювали правото да носят трето Око. Всички те — поне двойно по-възрастни от нея — не биха посмели да се изпречат на пътя на Робин, Деветопръстата.
Предполагаше се, че Окото е знак за непогрешимост. В известни граници — и всеки мълчаливо го разбираше. Но беше и полезно. Някои от притежателките му го изкористяваха, за да поддържат абсурдни твърдения или да присвояват каквото им скимне, като просто заявяваха, че то им принадлежи. Такива си спечелваха само негодувание. Робин винаги говореше чистата истина за малките неща, като пазеше Окото за Голямата Лъжа. Това й носеше уважението, от което се нуждаеше най-много. Тя беше само на деветнайсет, а можеше всеки момент да се строполи безпомощно на земята с пяна на уста. В такива мигове се нуждаеше от почит.
По време на пристъпите си Робин никога не бе изпадала в несвяст, никога не беше се затруднявала да се сети какво се е случило. Само губеше контрол над волевите движения на мускулите си за периоди от двайсет минути до три дни. Пристъпите бяха непредсказуеми, освен в едно отношение: зачестяваха с увеличаването на гравитацията. Ето защо Робин повечето стоеше близо до главината и никога не слизаше до местата с пълна гравитация край стените на Ковън. Това ограничи действията й и я превърна в изгнаник, чийто дом бе вечно на показ. Краищата на цилиндъра, наречен Ковън, представляваха серия от терасирани концентрични кръгове. Жилищата се намираха в долните пръстени с повишена гравитация, където хората се чувстваха по-удобно. Дъното на Ковън бе отредено за растениевъдство, животновъдство и паркове. По-нависоко, при понижената гравитация, бе инсталирана апаратурата. Робин никога не слезе под ниво една трета „жи“.
Нейното страдание не бе обикновената лечима епилепсия. Лекарите на Ковън не падаха по-долу от кой да е земен лекар, но за тях неврологичната картина при Робин се оказа непозната. Заболяването й бе описано само в най-новите медицински списания. На Земята го бяха нарекли Комплекс на високо „жи“. Дължеше се на генетични увреждания, нова мутация, която водеше до циклични нарушения на обвивките на невроните, усложнени от състава на кръвта при условията на гравитация. В безтегловност изменените химични параметри на кръвта действаха потискащо на пристъпите. Механизмът на болестта бе неясен, а лекарствата — неефикасни. Децата на Робин можеха да страдат от нея или да я унаследят в скрита форма.
Причината за всичко това бе известна. Тя бе последица от каруцарската шега на незнаен лаборант. В продължение на много, неизвестно колко години, заявките за човешка сперма били изпълнявани от мъж, който знаел за кого са предназначени и недолюбвал лесбийките. Въпреки старателните проверки на доставките за болести и обикновени генетични дефекти, се оказало невъзможно да бъде предотвратен синдромът, за чието съществуване не подозирали медиците на Ковън. В резултат се появили Робин и още няколко като нея. Всички вече бяха покойници — с изключение на Робин.