Сега той беше съвсем мъртъв.
— Предполагам Бойл вече не е проблем — прошепна Томас.
— Освен ако може да функционира без главата си. — Гласът й дойде малко по-силно от дихание.
Викането през сечището утихна до почти нищо и тогава се увеличи. Изабел и Томас не се нуждаеха от магия, за да разберат, че трополенето на демонските крака сега се движеше бързо в тяхната посока. Изабел знаеше от увеличаващото се гадно чувство в стомаха си, че нямаше да се отърват от това, без да бъдат открити.
Томас я бутна с лице надолу в гъсталака с една пронизваща заповед да остане там, сграбчи меча и се бореше да стане, за да посрещне приближаващата вълна. Богиньо, какъв проклет мъж! Той беше ранен!
Тя се оглеждаше за начини да използва магията си като оръжие в тази ситуация и свърши без нито един, тъй като не можеше да използва способността си директно върху демоните. Всичко, което можеше да направи, беше да гледа със страх, докато Томас поема широк размах и разрязва един от техните нападатели.
Груби ръце я сграбчиха и я издърпаха. Тя зърна демона, когото Томас беше ранил — висок, мускулест и тъмнокос. Той се сгромоляса в гъсталака, държейки страната си и крещящ в болка, докато раната му димеше и пукаше.
Нейният похитител я обърна с лице към опустошаващата орда. Те изглеждаха като хора… е, като изключим масивните размери. Носеха кожа, повечето от тях. Ботуши, панталони и якета. Почти като някакъв вид униформа. Най-големият от тях, тромав демон с дълга червена коса и кафяви очи, й излая нещо на техният език. Тя можеше само да гледа свирепо в отговор, със свити в юмруци ръце.
Томас се бореше с тях до нея. С крайчеца на окото си, тя видя три демона най-накрая да побеждават Томас, но не и преди той да рани двама от тях. Демоните го повалиха, извадиха меча от хватката му и го хвърлиха на земята. След това го изправиха бързо и грубо, карайки го да простене от болка, и го принудиха да коленичи до Изабел.
Косата падна върху лицето му, скривайки изражението му, но гневът му се изливаше от него в хапещи, горчиви вълни. Кръв, просмукваща се през импровизираната превръзка, направена от нейната тениска, се стичаше по крака му. Ужас премина през гърлото й като острие на бръснач. Той се нуждаеше от медицинска помощ, по дяволите!
Още викане към тях на странния език.
— Не ви разбираме! — изкрещя Томас. Той махна косата си от лицето и Изабел съзря очите му, святкайки с гореща, черна ярост.
Демон, с къса кафява коса и красиво лице, ядосано си проправи път през тълпата и блъсна червенокосия, лаейки нещо към него. Червенокосият излая обратно. Красивият демон направи знак към нея и Томас, усилвайки протестите си.
Настъпи хаос.
Демоните се обръщаха един към друг, крещейки и блъскайки. Те жестикулираха към нея и Томас постоянно. Един от тях опита да ги нападне, но беше спрян от равните нему. Очевидно, това беше сериозно разногласие.
Очевидно, това беше отвъд съдбата им. Томас взе ръката й и я стисна, само миг преди червенокосият да вдигне ръката си и да изпрати заряд от демонична магия към тях. Миризмата й обгори носа и гърлото й, задушавайки я — три пъти по-силно отколкото на Земята — и я обгърна тъмнина.
ИЗАБЕЛ СЕ СЪБУДИ С ПОДСКОК И СЕ НАМРЪЩИ. Червенокосият отмести капсула от лицето й и тя видя, че той размаха нещо, което миришеше горчиво, под носа й. Тя опита да мръдне ръцете си, но бързо разбра, че те, както и глезените й, бяха вързани.
Поне я бяха облекли. Това беше добре, защото да бъде облечена само със сутиен край група мъжки демони нямаше да я накара да се чувства топла и сговорчива. Сега тя носеше тъмно синя тениска, като туника от мека фабрична тъкан, която изглеждаше смесица между коприна и памук.
Червенокосият каза нещо неразбираемо за нея. Тя го игнорира, твърде заета да оглежда стаята, за да открие Томас. Стаята беше изненадващо луксозна — меки тъмнозелени фотьойли с възглавници с пискюли, гранитна маса и плюшени килими покриваха лъскавия каменен под. Блестящи мечове украсяваха стените. Декорът изглеждаше едновременно средновековен и шикозен.
Беше хубава стая, с изключение на факта, че Томас не беше в нея.
— Къде е Томас? Къде е приятелят ми? — попита тя, прекъсвайки неговите безплодни опити да комуникира с нея. Знаеше, че той не можеше да я разбере, но въпросът беше механичен.
— Пфу, аемон. — Червенокосият махна с ръка към нея в жест, който не се нуждаеше от превод, обърна се и излезе от стаята.