Изабел падна върху възглавничките в поражение. По дяволите, трябваше да намери Томас. Ако те не бяха видели раната му — а какъв беше шансът за това? — кръвта му щеше да изтече.
Би умрял.
Китките й бяха вързани пред нея. Вдигна ръцете си и заръфа въжето със зъбите си толкова бързо, колкото можеше. Дявол да го вземе, щеше да ги прегризе щом трябваше.
Успя да развърже възлите около китките си и беше заета, трудейки се над тези около глезените й, когато вратата се отвори. Изабел се облегна на възглавниците, искайки да е способна да работи малко по-бързо, и загледа новия демон, който влезе в стаята.
Той беше малко над два метра висок и изглеждаше като викинГна стероиди — дълга руса коса, ледени сини очи и квадратна, изсечена брадичка. Заплахата се бе настанила в бруталната извивка на устата му и седеше твърде удобно в очите му.
Демонът-викинГне изглеждаше да забелязва, или да му пука, че ръцете й не бяха вързани. Защо ли? Нямаше начин да победи в битка този мъж. Тя беше напълно уязвима в сравнение с него, заключена в тази стая с него и сама. Нямаше значение дали беше вързана или не.
Демонът спря в центъра на стаята и я наблюдаваше. Тя се стегна за друга преграда от чуждестранния език.
— Къде е Томас? — повтори тя. Можеше да пита докато гърлото й се нарани или той не научи английски, което дойдеше първо.
— В безопасност. — Той спря злокобно. — За сега.
Облекчение я заля, въпреки че не харесваше това "за сега", което той добави. Тя подскочи, когато регистрира втората, най-важна информация.
— Говориш английски?
Той наклони главата си с няколко градуса.
— Говоря много от езиците на твоите хора. Това е част от работата ми. — Тонът му не беше особено враждебен — по-сух — но изражението на лицето му остана ледено. — Името ми е Ру. Аз съм посредник на аемона.
Отне й момент да отговори, умът й заличи мигновено яснотата от мислите й.
— Посредник на аемона?
Очите му светнаха в червено за момент и Изабел загуби дъха си.
— Защо последва Аш през портала?
— Аш? Имаш предвид демонът, който се наричаше Бойл?
Демонът наречен Ру крачеше наперено към нея, раменете му бяха прегърбени. Изабел се отдръпна назад във фотьойла.
— Знаеш кого имам предвид — изкрещя той. — Даеманът от Атрика, когото убихме в полето.
Демон от Атрика?
— Уоу! Задръж! — Тя вдигна ръка, сякаш щеше да го възпре. — Ние го познавахме като Еразъм Бойл и не го последвахме доброволно през портала.
Масивните ръце на демона се спуснаха на фотьойла от двете страни на главата й, приковавайки я на място. Миризмата на демонска магия дойде на пресищащи вълни.
— Лъжеш! — изръмжа той.
Тя се сепна назад, главата й удари меката възглавничка. Ако можеше да се отдалечи още, щеше да бъде вътре във фотьойла.
Зъбите му започнаха да се удължават и да се заострят.
— Ти дойде през вратата, за да се организираш с Атрика.
Ужасът експлодира през тялото й заради погледа в очите му, които сега светнаха в равномерно червено. Изабел знаеше с голямо количество опит, че светещите червени очи на демона никога не бяха добър знак.
Изабел седна напред, идвайки нос до нос с него, всеки мускул в тялото й вибрираше със страх.
— Виж, не знам какво, по дяволите, е Атрика, но, ако те са нещо като Бойл, не искам да съм част от тях. Атрика уби сестра ми. Направихме всичко възможно да върнем услугата. По време на предсмъртните гърчове на Бойл, порталът, който той се опитваше да отвори, присвои магията му, стана нестабилен и ни засмука. — Пое си въздух. — Не сме тук по свой избор! — Тя изрече злобно последното изречение и усети, че лицето й стана горещо от гняв.
Той се взря в нея за един дълъГмомент, след което се обърна и се отдалечи. Прекоси стаята до един прозорец, погледна навън към ясното синьо небе и се втренчи в него. Очевидно бяха на много висок етаж. Тя се зачуди, на кой от назъбените сиви небостъргачи, които беше видяла преди, се намираше сега.
— Кажи ми, какво е Атрика — каза тя накрая. Нуждаеше се от някои отговори. Каквито и да било отговори.
Без да се обръща към нея, той сключи ръце на кръста си и погледна надолу, като отговори. Жестът беше досущ като този на Томас, затова една бучка се оформи в гърлото й.
— Вече знаеш това.
— Не е така. — Гласът й прозвуча нисък, студен и заповеден. Причината беше чиста, неподправена ярост. Напълни стаята както само генерал може.
Той се обърна към нея, гняв имаше по лицето му.
— Етари! — Той изрече думата като проклятие. — Те са една порода даеман!