Тя разтърка китките си, където кожата й беше наранена от въжето. Ръцете й трепереха.
— Има различни породи?
— Има четири. Всяка има различни характеристики. Атрика са най-кръвожадните, най-насилствените. Те са забранени тук. Ние ги ловим и ги хвърляме в затвора или ги убиваме.
Тя вдигна очи.
— Демоните са толкова лоши, че трябва да унищожите цяла порода? Затова ли заключихте Аш?’
Той погледна яростно към нея и тя помисли, че няма да отговори. Тогава той закрачи наоколо и каза:
— Откакто войните свършиха и техните услуги като воини не бяха нужни, Атрика се организираха в наемна група. Той беше техният водач, докато не го хванахме и не го затворихме в затвора за зверствата му. — Той вдигна брадичката си и се подсмихна. — След това вие, безразсъдни аемон, го издърпахте през портала.
— Хей, не само ние бяхме безразсъдни. Хората, които издърпаха Бойл през портала, са като Атрика в нашия свят.
Устните на Ру се стегнаха в плътна линия. Очите му светнаха в червено, давайки на Изабел мигновени сърцебиения.
— Ако това е вярно, може би има обяснение. Знаеш ли, че аемон са родени от нас?
— Да. — Тя преглътна съжалението. Не беше добра идея да обижда двуметров демон в лицето.
Той кимна.
— Възможно е да има аемон, които са наследили генетичните белези на Атрика. Те могат да са като деца, винаги ненаситни и искащи. Не ги е грижа за страданието на другите и са роби на собствените си егоистични капризи.
Наследени от Атрика генетични белези. Съзнанието й се въртеше около тази част информация.
— Каква порода демон си ти? — попита тя.
— Итрай. Водещият клас. Имаме силна магия да призовем и свръхразвием агресията, като Атрика. За разлика от Атрика, ние имаме сдържаност и контрол, за да я управляваме. Имаме… чест.
Всичко това беше много интересно, но Изабел имаше далеч по-належащ въпрос на преден план в съзнанието си.
— Значи разбираш, че Томас и аз не сме тези хора, нали? Не искаме никога да имаме работа с Атрика отново. Съжаляваме, че бяхме издърпани през портала и наистина искаме просто да се приберем у дома.
— Това не може да бъде позволено. — Той се обърна още веднъж, спокойно хващайки ръцете на кръста си и гледайки през прозореца.
По дяволите, а тя помисли, че могат да станат приятели.
Докато гърбът му беше обърнат, Изабел заработи с останалите възли около глезените й. Точно когато тя щеше да се освободи от фотьойла и да вземе едно дълго нащърбено парче червен кристал от близката маса — малко произведение на изкуството, предположи тя — и да го удари по главата, той се обърна с лице към нея.
— Сега трябва да те убия, но може да имаме нужда от теб.
— Чакай малко! — Устата й пресъхна. — Не искаме да заговорничим срещу вас или да ви навредим по никакъв начин. — Сякаш можеха. — Приятелят ми и аз просто искаме да се приберем у дома. Моля.
Говорейки на произведението на изкуството, с което тя фантазираше да го цапардоса по главата, щеше да има по-голямо въздействие. Той мина покрай нея и излезе от стаята. Ключалката се заключи от другата страна, приличайки на ехо през стаята.
Изабел клюмна срещу фотьойла в поражение, борейки надигането на отвращението от това да бъде в заключена стая. Пое си дълбока глътка въздух и стисна очи. Сега нямаше време за паник атака. Представи си Томас тук в стаята с нея и тревогата й отслабна. Изабел отвори очи, вече по-стабилно.
Но къде наистина беше Томас? Бяха ли го оставили да кърви някъде в сградата? Бяха ли го обезглавили както Бойл? Гаденето се надигна отново.
Тя пое бавни, дълбоки вдишвания през носа си и издиша през устата. Демонът каза, че може да се нуждаят от нея. Логиката казваше, че същото щеше да е вярно и за Томас. Вероятно не го бяха убили… все още.
С кратки, резки движения тя освободи глезените си от останалото въже и го захвърли през стаята с вик на чисто раздразнение. Щом свърши с тази задача, тя се плъзна от фотьойла и сграбчи тежката кристална скулптура от масата близо до нея. Прегръщайки я до гърдите си, обиколи стаята, търсейки начин да излезе.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ
ТОМАС СЕ СЪБУДИ СЪС ЗЛОВОНИЕТО НА ДЕМОНСКА МАГИЯ в ноздрите си и буза, опряна в нещо твърдо и студено. Надигна се, пясък се забиваше в дланите му и изстена от болката, пронизваща бедрото му.
Когато очите му се отвориха, съзря интериора, който приличаше на килия в премрежената светлина. Желязна врата с решетки отгоре. Бетонен под и стени. Овехтяло, неизползваемо одеяло, служещо за легло.