Кръглата стая нямаше декорации, за които да се говори, и изглеждаше напълно утилитарна. Стените бяха от полиран черен камък и подът също беше каменен — тъмнозелен, черен мрамор и украсен със странни символи в кръгъл модел. Шкафове стояха покрай краищата на стаята и тя се чудеше какво ги запълваше, за какво служеха.
Стаята вонеше на демонска магия.
Тя можеше не само да усети миризмата на демонска магия, но и да я усети по кожата си. Пулсираше с едва доловима светлина по цялото й тяло. Сякаш вървеше на слънчева светлина без да изгори.
Под миризмата на демонска магия се носеше по-лекият аромат на билки. Веднага я накара да мисли за земна магия. Погледна по-отблизо в стаята и съзря купи, поставени на нещо като стратегически места. Много вероятно беше миризмата да се отделя от тях в един вид магически потпури от сушени растения.
Символите маркираха стратегическите места на пода в краката й. Студ се промъкна по гръбнака й при мисълта колко приличаше на демонския кръг на вещерите. В центъра Изабел можеше да усети едва доловим пулс и придърпване на портала.
— Аптри домини — изрече той.
Светлина потрепна в портала, ставайки по-ярка.
Томас. О, Богиньо, не можеше да го остави тук.
Демонът постави ръка на рамото й, сякаш за да я води.
— Няма да тръгна без него! — Изабел го игнорира, обърна се и използва всяка частица физическа сила, която притежаваше, изпадайки в дива ярост. Все пак той я пребори ритайки, крещейки и хапейки, сякаш тя беше комар в кръга и я блъсна през портала без никакво усилие.
Изабел падна.
— ТОМАС! — ИЗАБЕЛ СЕ ИЗПРАВИ РЯЗКО В СЕДЯЩА ПОЗИЦИЯ и веднага се преви и въздъхна сухо.
— Уоу! Уоу! Успокой се, Изабел.
Гласът на Адам. Това на гърба й трябва да беше широката, топла ръка на Адам.
Тя отвори очи и видя обувки навсякъде около нея, пръстите сочеха в нейната посока. Изабел вдигна глава, дланите и коленете й се забиха в бетонния под, и погледна нагоре към магьосниците, които очевидно са били в склада, когато тя се върна.
Не си спомняше нищо от времето, когато демонът я бутна през портала, докато въздъхна сухо. Обаче тялото й изглежда помнеше. Потрепери и горчивина се прокрадна в задната част на гърлото й, сякаш имаше грип.
— По дяволите, Изабел, изплаши ме. — Без предисловие, Адам я придърпа в обятията си и я вдигна като кукла. Изабел беше твърде не на себе си, за да протестира.
Загриженото лице на Мика се появи в полезрението й, но не можеше да се фокусира върху него. Нито можеше да спре да трепери. Той постави ръка на бузата й и изсумтя.
— Трябва да я сгреем и хидратираме. Мисля, че е в шок.
— Джипът ми е отвън. Нека я върнем в Сборището. Джак и другите могат да изчакат тук в случай, че нещото изхвърли Томас. — Адам тръгна към вратата.
Томас. Все още държаха Томас!
Изабел се раздвижи, борейки се срещу него.
— Почакай! Не мога да тръгна. Пусни ме…
— Добре, добре! Успокой се вече. — Той я остави на крака.
Почти се срина и той й предложи ръката си да я закрепи, която тя сграбчи с две ръце. Зъбите й тракаха, когато проговори.
— Държат го. Държат Томас.
Мика я хвана за раменете и я принуди да погледне в очите му. Тя трепереше и се опитваше да се фокусира. След един момент лицето му стана ясно.
— Кои са те, Изабел? Какво имаш предвид?
Тя си пое дъх и затвори очи, подреждайки разбърканите си, паникьосани мисли.
— Бяхме издърпани през портала, завършихме в света на Бойл, на Юдай. Сутринта, демоните намериха Бойл и го убиха, после някак ни намериха, въпреки че бяхме скрити. — Поклати глава. — Може би Бойл им е казал къде сме, като финално "мамка ви". Не знам.
Мика затегна хватката си и я разтърси малко.
— Остани фокусирана. Демоните ви намериха?
Тя кимна.
— Демон от Итрай ме изпрати у дома, но каза, че планират да задържат Томас там.
— Демон от Итрай?
Игнорирайки Мика, тя се завъртя — и почти падна — към мястото, където беше порталът.
— Махнете се от пътя ми — каза, като бутна настрани няколко души.
— Изабел? — попита Адам, точно по петите й.
Тя премина през мястото, свлече се на ръце и колене и усети пода. Не бяха останали никакви следи от портала. Томас не се беше върнал. Може би никога нямаше да се върне.
Адам докосна рамото й.
— Той може да се грижи за себе си. — Гласът му беше най-нежният, който някога бе чувала от него.