— Клеър — поздрави той, гласът му беше силен и сигурен. Добре. Когато тя беше изпратена при него за първи път, той беше болен и разбит.
Тя кимна, приближавайки се до него и оставяйки тежестта си на пода — ведро с гореща, сапунена вода и парцал. Тайно от хората й, тя също носеше бръснач, пакет с храна и лекарство увито в малко парче плат, дори антибактериален лосион за устата му.
Клеър беше инструктирана да се грижи за Томас, да го държи жив — едва жив — така че въпросите и побоя, на които го подлагаха през деня да не го убият. Тя беше свършила своята работа.
Добре.
Много по-добре отколкото Итрай някога са възнамерявали.
Магията му беше жестока и силна, по-жестока и по-силна тук на Юдай, отколкото на Земята, защото родината му го подхранваше. Дааемоните искаха Томас достатъчно слаб, че да не може да използва силата си. Тя го искаше достатъчно силен, за да избяга от тук. И тази вечер тя имаше всичко подходящо.
Итрай мислеха, че тя е под тяхна власт. Беше време да им покаже, колко бяха сгрешили.
Усмихвайки се на себе си, тя топна парцала във водата и го сложи върху кожата му. Внимателно почисти мръсотията и засъхналата кръв от тялото му. Правеше това всяка нощ, изтривайки доказателствата от побоя, който бе получил и се грижеше за раните му. Тя не бързаше, наслаждаваше се на твърдия сатен изпънат по тялото му и начина, по който кожата му трепваше при докосването й. Несъмнено, той си фантазираше, че беше неговата любима, която го милваше. Клеър не я беше грижа, докато тя беше единствената, чиито ръце бяха върху него.
Изабел можеше да го има утре. Дотогава, той беше неин.
Тази вечер, тя не говори. Обикновено, с меки, тихи шепоти, го учеше на начини, по които да използва магията си срещу похитителите си. Клеър беше научила много за двадесет и петте години, през които беше впримчена на тази скала. Беше научила далеч повече, отколкото Ру съзнаваше.
Когато взе бръснача и го докосна до лицето му, той се отдръпна рязко от нея.
— Никога преди не си ме бръснала — изрече с груб глас.
Тя се усмихна и лицето я заболя от това. Клеър не можеше да си спомни последния път, когато беше движила устните си по този начин.
— За Изабел — убеди го тя. — Не искаш да отидеш при нея, приличайки на… какво е това същество? Трудно мога да си спомня. Йети?
Той преглътна трудно.
— Време ли е? — Звучеше като прегладнял мъж, на който му предлагаха три блюда..
Усмивката й се забави в отговор, просто да обуздае желанието в гласа му. Плъзна бръснача по лицето му, избавяйки го от три седмичната брада.
— Магията ти е свита дълбоко в теб сега, тренирана от мен и готова да нанесе удар. Вярвам, че си готов. Преструваше ли се на слаб и омаломощен пред Ру и другите?
Той кимна.
— Прави ли си вълшебството, с което те подхранвах, за да те накарам да изглеждаш мръсен и наранен?
— Да.
Тя се усмихна. Усещането да се усмихва беше хубаво, щом веднъж мускулите й свикнаха.
— Добре.
След като го нахрани с плоския хляб и месото, което беше натъпкала в джобовете си, го остави да си измие устата и давайки финалната доза от мощното лекарство, което беше крала редовно от докторите, Клеър се изправи и се отдалечи от него.
— Покажи — заповяда тя.
Магията накара кожата на тила й да настръхне. Собствената й земна магия отговори на отприщването му с ниско мъркане в центъра на гърдите й. Затвори очи и въздъхна. Около нея цялата килия пулсираше, дишаше като живо същество за момент. Стените се разширяваха навън и после навътре. Таванът се напука. Прах и камък заваляха и подът под краката й затрополи.
Клеър отвори очи, треперейки леко пред демонстрирането на силата.
— Да, готов си да се заемеш с дааемоните.
Дори на мъждивата светлина на стаичката, изражението му се стегна и очите му грейнаха с нетърпелива заплаха. Тя беше подхранвала заклинанията му през последните три седмици толкова много, че той трябваше да има достатъчно трикове в ръкава си, за да стигне от килията си до вратата. Всичко беше готово.
Когато Ру я направи отговорна за поддържането на Томас жив, беше отговорила с прилично сведени очи… но в съзнанието си беше започнала да планира това.
Никога не я бяха пречупили, копелета.
Отприщи магията си, извличайки я направо от Юдай, и веригите, които го опасваха, изщракаха. Томас не можеше да докосне тези вериги. но тя можеше.
Томас изпъна дългото си, широко тяло, точно когато охраната отвори вратата. Показването на магията му нямаше да остане незабелязано. Двамата тромави дааемони спряха внезапно до вътрешната страна на вратата и Томас удари като светкавица, увеличи мощта си и я насочи към тях. Пулсираше по кожата й, опознавайки място, което не можеше да си спомни, но й липсваше с цялото й сърце, вкус на дом, и после охраната беше повалена. Бяха мъртви, Клеър не се съмняваше.