Прииначаваше истината заради нея. Можеше да го усети. Както обикновено, дори сега, той се опитваше да я защити.
— Не ти вярвам.
Отне му миГда отговори.
— Не им хареса, когато отказах да споделя всеки аспект от работата на Сборището и нашето вземане-даване с Дъскоф.
— Измъчвали са те. — Гласът й беше ядосан и слаб за собствените й уши, обвиняващ. — Ти им каза да ме пуснат и да задържат теб.
Кимна.
— Направих го. Обичам те, Изабел.
Тя преглътна трудно.
— Защо те изпратиха обратно?
— Не са. Избягах. Получих помощ отвътре, една жена на има Клеър. Тя ми носеше допълнително храна, лекуваше раните ми, правеше ми заклинания, за да изглеждам по-наранен и болен, отколкото бях, учи ме…
— Учила те е?
— Имаше земна магия, каквато никога преди не съм усещал. Странна и силна. Научи ме как да използвам магията си срещу демоните. С нейна помощ придобих достатъчно сила, за да избягам. Излизането от килията до вратата беше опасно, но успяхме да минем през всички препятствия на пътя ни.
— Коя беше тя?
— Наистина не знам. Никога не успях да я накарам да ми каже повече. Не знам защо беше там или как е попаднала там за първи път. Накрая опитах да я взема с мен, но тя отказа.
— Поискала е да остане?
— Не мисля, Изабел. По някаква причина не мисля, че имаше избор.
Горката жена. Изабел завинаги щеше да й е задължена. Помисли си за тяхното проучване за отваряне на друГпортал. Може би можеше да се отплати на тази жена за това, което беше направила.
Отпусна глава на рамото му и го държеше така, сякаш се давеше.
— Не мога да повярвам, че се върна.
Той прокара пръсти през косата й.
— Мисълта за теб ме поддържаше, докато бях там.
Тя вдигна глава.
— Радвам се, че мисълта за мен те е превела през ада и обратно, но не трябваше да правиш това, което направи.
Той поклати глава.
— Нито дума повече. — В гласа му се усещаше стоманено острие. — Когато видях възможност да те освободя, я използвах.
Отдръпна се от него за малко.
— Томас, никога не спираш…
Издърпа я към себе си и тя наклони глава, за да докосне леко устните му. Вкусът и усещането на устата му беше като слънце върху кожата й, след една година постоянна нощ.
— Не се отдръпвай от мен — прошепна той. — Никога.
Тя се усмихна се срещу устните му.
— Никъде няма да ходя.
ТОМАС ПЛЪЗНА РЪКА НА КРЪСТА НА ИЗАБЕЛ, наслаждавайки се на топлината от кожата й, излъчваща се през материята на блузата й и в дланта му.
— Трябва да те види докторът — измърмори във врата му.
Ръцете му се затегнаха около нея.
— Виждам доктора си.
Тя вдигна глава.
— Сериозна съм, Томас.
Той докосна бузата й.
— Аз също. Виж, ще се оправя. Просто сега искам да прекарам малко време с теб. Докторът и останалите от Сборището ще ме имат утре. Искам да съм твой тази нощ.
Тя вдигна очи към него с повдигната вежда.
— Мой тази нощ? Скъпи, ти си мой завинаги.
— Тогава да се качваме горе. Имам нужда от хубава баня, а после от теб.
— Мога да направя лековити водите. Остани тук за момент и ми дай преднина.
Тя се наведе и го целуна нежно. Той затвори очи под сладкото притискане на устните й върху неговите, тялото му се изпъна като тетива от нуждата да стане едно цяло с нея. Тя прекъсна целувката с едно бавен стон и промърмори:
— Ще се видим горе.
Когато отвори очи, тя беше изчезнала. За миГвидя вътрешността на затворническата си килия в съзнанието си. Чу кап, кап, кап на водата. Миришеше на кръв и демонска магия. За един удар на сърцето се зачуди дали това беше просто поредният сън, един от многото, които имаше в тъмнината на нощта, докато се криеше на някакво място между тук и там. Тогава библиотеката се върна на фокуса и той въздъхна с облекчение.
Пристъпи напред, преглеждайки листата, над които Изабел се беше навела. Очевидно се опитваха да намерят начин да се върнат на Юдай и да го освободят. Остави върховете на пръстите си да застинат върху текстовете, мислите му се зареяха към Клеър и колко тъжно беше гледала портала, докато тотално отказваше да премине. Изабел изглеждаше изтощена. Очевидно беше работила без да спира, но може би техният труд не беше напразен.
Тези сериозни разсъждения бяха за утре. Тази нощ той просто искаше жената, която обича.
Томас се качи горе до стаята си, за да открие, че тя беше оставила вратата открехната за него. Бутна я по пътя си, пристъпи вътре и вдъхна от познатата миризма на неговият апартамент в Сборището. Нищо, освен Изабел, не бе ухало толкова добре. Пара се носеше от вратата на банята.