Стефан седеше на леглото, облечен в светло сивите затворнически дрехи на Грибин и обувки с мека подметка. Изглеждаше толкова безвреден, когато беше безсилен, точно като всеки глупав милионер плейбой, който е бил непослушен и са му спрели парите. Хубавото му, момчешко лице носеше мрачно изражение, раменете му бяха увиснали. С една дума, изглеждаше унижен.
Беше ли поза или искрено страдаше под бремето от това да остане без магия? Стефан беше невероятно могъщ вещер, а Грибин им въздействаше по-силно.
Или, може би, усещаше нараняванията, които Изабел му бе причинила. Все още бе способен да създава деца, но докторите казваха, че е бил близо. Мисълта Стефан да е баща изпрати тръпки през Томас. Може би Изабел трябваше да е по-усърдна.
Изабел и Мика се отдръпнаха към вратата, заедно с пазачите, докато Томас направи няколко крачки в празната стая, токовете на обувките му отекнаха в бетонния под. Въпреки приближаването му, Стефан не откъсваше очи от Изабел, а те искряха с чиста, убийствена омраза.
Томас влезе в зрителното му поле, блокирайки фигурата на Изабел и принуждавайки Стефан да премести очи върху лицето на Томас. Той го направи, бавно.
— Знаеш ли защо си тук, Стефан?
— Заради тази кучка. — Думите бяха тихи и ясно произнесени.
— Грешка.
Предизвикателство пламна на лицето му, буйно и непреклонно. Сините му очи сякаш горяха върху пепелявото му лице. Стана ясно, че макар да страдаше от ефектите на Грибин и собствените си наранявания, Стефат не беше извън играта, не и за дълго.
— Наистина ли мислиш, че ти и Сборището ти можете да ме заловите, Монахан? Нямаше да съм тук, ако не беше тази кучка.
— С удоволствие ще се пробвам и ще го замразя отново, Стефан — каза Изабел, — ако не си доволен от първия ми опит.
Стефан се изстреля към Изабел, но пазачите насочиха оръжията си към него. Студеният метален звук от изваждането и насочването на оръжията им закова Стефан на място, не далеч от леглото му. Стефан нямаше магия, която да призове, и го знаеше. Плъзна се обратно на предишното си място, смъртоносният му поглед бе съсредоточен върху Изабел.
— Ако не можеш да се въздържиш да не го дразниш, Изабел, ще те помоля да си тръгнеш — каза Томас с тих, леден глас, без да се обръща.
— Съжалявам. — Въобще не звучеше да съжалява.
— Стефан, тук си, защото се опита да убиеш четири магьосници в демонски кръГминалата зима и понеже си глава на Дъскоф, организацията, отговорна за настоящото съществуване на демона в нашето измерение.
— Бях дете, когато бе въздигнат демона. Не нося никаква отговорност.
Томас го игнорира.
— Също така си тук, защото ни трябва информация. — Той направи пауза. — Ако нямахме нужда от тази информация, щях да оставя Изабел да те убие.
— Искаш да знаеш за демона, онзи, който не си отиде вкъщи — отвърна Стефан. — Ако ти кажа, пак ли ще ме убиете?
— Ако сътрудничиш, ще откупиш живота си.
Стефан се засмя грубо и вдигна поглед.
— Да бе. Няма да ме убиете тук. Не и сега, когато съм без магия и толкова безпомощен. Това е против скъпоценния ти кодекс за ръководство. Не вреди на никого. Но не разбираш, че по-скоро бих умрял, отколкото да остана на това място без магия. Затваряйки ме тук, вредиш, глупако.
Томас примигна бавно.
— Сам си си виновен. Мисли за това като за карма.
— Няма да ти дам нищо, без да получа нещо в замяна.
Томас го очакваше, но това все пак накара кръвта му да се сгорещи. Отнемането на магията му бе лишило Стефан от обичайното му перчене, макар да беше ясно, че все още притежава волята си… и злобата си.
Направи две крачки напред и дигна Стефан за предницата на ризата му.
— Не ме ли чу? — гласът му потрепери от вълнение, трепереше от сдържаността да не нокаутира Стефан. Този вещер едва не уби братовчедка му миналата зима, а Томас приемаше заплахите към семейството си много сериозно.
— Предполагам, че не съм. Обясни отново. — Думите бяха просмукани с подигравка.
— Жив си само заради информацията, която можеш да ни дадеш. Ще ни кажеш каквото искаме да знаем, без никакви отстъпки от наша страна. — Той го пусна. Стефан седна тежко върху леглото. — Нямаш влияние тук. Нямаш сила.
Стефан не каза нищо. Дори не погледна към Томас. Просто се взираше към стената покрай Томас, почти заслепен от ярост. Стефан изглеждаше готов да замахне и Томас се зачуди за момент дали би го атакувал в опит за самоубийство чрез надзирателите на затвора.
Мика нетърпеливо пристъпи напред и наруши напрежението.