Нейните собствени способности бяха в сферата на водата. Това значеше, че със Стефан са пълни противоположности в магически смисъл. Това малко обърка плановете й. Обикновено огънят и водата естествено се отблъскваха, както огънят и въздухът изначало се привличаха. Заради това, на Изабел й се бе наложило да полага двойно повече усилия, за да оплете жертвата си, особено след като не можеше да прикрие способностите си от вещер като Стефан. Той надушваше като хрътка различните видове магия.
Той я хвана за ръка и я поведе през тълпата към изхода. Фотографите се измъкнаха от купонясващите и ги последваха. Тя успяваше да ги зърне, пълзящи като раци, с крайчеца на периферното си зрение. Бодигардовете на Стефан ги обградиха, непозволявайки на никого да се доближи прекадено близо. Земните заклинания също спомагаха. Той бе поръчал да му изработят няколко, които да държат хората настрани.
Те се измъкнаха от клуба и тежките врати се затвориха зад тях, не успявайки напълно да изолират баса от музиката, който сякаш караше целия клуб да вибрира върху основите си. Ранният утринен хлад накара голите й ръце и крака да настръхнат. Тя спря за момент, за да вдъхне свежия, не съвсем чист градски въздух, игнорирайки изненаданите шушукания и възклицания откъм опашката от чакащи да влязат в клуба.
ДВЕ
В СЪЩОТО ВРЕМЕ, ТЯ ИЗПЪЛНИ ТЯЛОТО СИ С магия. Тя избликна от центъра на гърдите й с топла пулсация. Силата се стрелна по ръката й, концентрирайки се в пръстите й. Те изтръпнаха и потрепнаха, докато тя се бореше да задържи наситения изблик на силно напоената с емоция магия. Водата в слабините му мигновено откликна на волята й, молекулите безропотно й се подчиниха. Изстинаха, после станаха още по-студени.
Очите на Стефан се оцъклиха и шокът само за части от секундата промени изражението му от възбуда в ужас. От устата му се изтръгна беззвучен писък, устните му оформиха „О” в неизказана болка.
— Мислех, че ти харесва по-грубо, Стефан? — попита тя, през стиснати зъби.
Беше го спипала точно както искаше. Знаеше, че ще се наложи да го хване за
топките… буквално. Нямаше друГначин да залови вещер, могъщ като него. Тя трябваше да се приближи достатъчно, за да го постави в уязвима позиция, без наетите му биячи, да го накара да свали гарда, а после да се възползва от беззащитността му.
Тя стисна малко по-здраво меката плът на тази негова уязвимост.
— Ооо… не се ли забавляваш? Съжалявам. — Тя го изви, докато той не изохка. — Наистина.
От гърлото на Стефан се дочу клокочещ звук.
— Страх ли те е да гледаш в очите собствената си смъртност, Стефан? Мислил ли си някога, какво се случва с нас след като умрем? Дали угасваме като светлинка или продължаваме да живеем? — Тя млъкна, накланяйки глава настрани. — Дали смъртта е просто друГвид живот? Хмм… как мислиш?
— Не… знам — каза той през зъби.
— Мисля, че си на път да откриеш.
— Коя… си ти? — Устните му оформяха думите, но нямаше достатъчно въздух, за да им даде живот. Тя леко отпусна хватката. Иначе той щеше да припадне, а бе прекалено рано за това.
— Това не е уместен въпрос при сегашната ситуация. Истинският въпрос е относно Анджела, Стефан.
Очите му се замъглиха от объркване.
О, това беше грешен отговор. Силата плъзна надолу по ръката й, карайки пръстите й да я заболят. Главата му се отметна назад от болка и тя с усилие отново го отпусна.
— Анджела? — изпъшка той.
— Анджела Новак. Последната магьосница, която твоят демон уби. — Тя стисна по-силно. — Не помниш дори името й?
Устните му се опънаха назад в гримаса.
— Не е… мой… демон.
— Е, не е. Поне технически погледнато не е. Баща ти, Уилям Крейн призова демона, който уби Анджела. Крейн и последователите му. Но баща ти е мъртъв и ти зае мястото му като глава на Дъскоф. Дъскоф е причината демонът да съществува в това измерение. Следователно, Дъскоф носи отговорност за смъртта на Анджела и тази на Мелина Андерсън, първата магьосница, която демонът уби.
— Но тогава още не бях с Дъскоф.
— О, спести ми го. Направил си достатъчно ужасни неща, за да си го заслужиш, Стефан, и не се опитвай да ми кажеш, че не би призовал друГдемон, ако ти се отдаде възможност.