Тя остави погледа й да се спусне към задника му и прехапа долната си устна. Мъжът беше добре навсякъде, от върха на главата до пръстите на краката си. Можеше ли някой да я обвинява, че си фантазира как ближе всичко помежду им?
Той я караше да се чувства необичайно защитена и това й харесваше. Изабел можеше да се грижи за себе си. Нейният специалитет беше оцеляването. Но от време на време беше приятно да бъде в компанията на мъж, достатъчно силен да се погрижи за нея за разнообразие. Томас беше такъв мъж. Когато влезеше в стая, той я завладяваше. Водачеството му беше нещо вродено, присъщо. Беше магнетично, а всички около него реагираха като се подчиняваха.
Да, тя беше силно привлечена към господин Томас Монахан. Повечето жени го намираха за забранен. Изабел го намираше за равностойно.
Изабел вдигна ръка от татуировката му, прокара я по рамото му и надолу по бицепса му, губейки се за момент сред изобилието от мъжка красота, разпростряло се пред нея.
Той се обърна и тя позволи на ръката си да премине по топлата му кожа. Когато застана с лице към нея, тя притисна длан към мускулестите му гърди и вдигна поглед към него, оставяйки възбудата си да блесне в очите й.
— Както казах… великолепно — промърмори тя.
Малка усмивка изви ъгълчетата на устата му.
— Това трябваше да е моята реплика.
— Равноправие за жените. Случило се е преди десетилетия. Какви други способности имаш?
— Имам малко непредсказуема психика и основни емпатийни умения.
— Емпатия, а? Какво долавяш от мен в момента?
Той взе ръката й и я използва, за да я придърпа една крачка по-близо до себе си. Това я накара да се изчерви срещу страхотното му тяло. Погледът в очите му накара устата й да пресъхне, когато той плъзна ръка на тила й и наведе глава към нейната.
— Че те привличам.
Устните й се извиха в уверена усмивка.
— Сигурна съм, че и аз теб също, господин Монахан.
Първото докосване на устните му върху нейните беше леко, едва ги докосна. За разлика от целувката в Грибин, тази беше нежна и ненастоятелна. Накара краката й да омекнат. Обещаваше, че, ако му повери тялото си, той ще се погрижи добре за него. Ще се погрижи много добре.
Той я придвижи крачка назад, така че задната част на бедрата й се удариха в работната маса в средата на стаята. Краката на масата издадоха скърцащ звук по пода, когато я блъснаха назад с инч.
Тя седна на ръба и той я последва с устни, натискът ставаше по-силен, погладен. Езикът му се плъзна между устните й и лениво докосна нейния отново и отново, докато вниманието й не беше привлечено от част от тялото й, която се намираше доста по на юг.
Томас бързо прекрати целувката. Топлият му дъх помилва устните й.
— Права си. Искам те.
Думите я замаяха, бавни, топли и пълни с еротични обещания. Те развълнуваха места, които скоро не се бяха вълнували. Изпитваше болка от нуждата за повече. По дяволите. Би дала всичко Адам изведнъж да излезе да пуши… за час или два.
Изабел захапа долната му устна.
— Ела в стаята ми довечера. Обещавам все още да те уважавам на сутринта.
Точно тогава вратата се отвори с трясък. Адам изглеждаше зашеметен за части от секундата при гледката пред него, а после каза:
— Движи се.
ТОИ СЕ ДВИЖЕШЕ БЪРЗО.
— Какво стана с мотаенето и гледането на "Колелото на късмета"? Какво стана с пиенето на бира? Какво стана с цялата работа за ръката в панталона? — попита Изабел, докато Томас насочваше колата към натоварената улица, опитвайки се да не изостава от волвото на Александър.
Смучещите костен мозък демони не караха волвота. Просто не го правеха.
— Не знам — отговори Адам от задната седалка. — В единия момент дремеше на дивана с мелодичния звук на въртящо се колело, а в следващия беше станал и беше на вратата.
— Може би просто е отишъл да вземе китайско или нещо подобно — промърмори Изабел.
— Ако е така, значи е прегладнял. — Томас направи остър ляв завой, карайки я да сграбчи подлакътника за опора.
Беше много по-трудно да преследваш някого на живо, отколкото по филмите. Преследвачът трябваше да спазва прилична дистанция от преследвания, докато избягва трафика и светофарите, които лесно можеха да ги разделят.
Следваха го до голяма сграда в едно от северозападните предградия на Чикаго. Придържайки се зад него, така че да не привличат вниманието към себе си, те паркираха на голямо разстояние в голям паркинг, прикривайки автомобила си зад няколко дървета.
Александър насочи волвото си към едно от местата в препълнения паркинг, близо до син джип. След това зачака. Беше избрал изолирано място, с малко коли или сгради наблизо. Беше далеч от края на нормалния работен ден.