— Нямам добро предчувствие за това — промърмори Изабел. — Александър дебне ли някого тук? Може би някой работи извънредно?
— Най-вероятно собственикът на синия джип? — добави Адам.
— Адам, обади се на Мика и виж дали познаваме някакви магьосници, които работят на "Амберлин Драйв" 601 — каза тихо Томас.
Адам отвори телефона си и говори с Мика шепнешком. Затвори телефона си.
— Няма никой в архивите, но това няма голямо значение.
Не всеки регистриран в Сборището магьосник съобщаваше за промяна в местоработата, а много магьосници изобщо не бяха регистрирани. Те живееха в света като не-магьосници. Някои магьосници дори не знаеха, че са такива. Братовчедката на Томас Мира Хоскинс не знаеше, че е магьосница, докато няколко вещера не решиха да я отвлекат, за да я използват в демонски кръг.
Те наблюдаваха и изчакваха, докато здрачът не обагри небето в хиляди цветове, нюанси на оранжево и червено, а след това помръкна. Най-накрая се чуха стъпки по паважа. Жена на средна възраст с къса, кестенява коса, облечена в бизнес костюм и носеща куфарче, тръгна през паркинга към джипа. Момиченце на може би седем годинки държеше ръката й.
— Те са магьосници — каза Томас. — Мога да го усетя от тук, две земни магьосници със средна сила, майка и дъщеря.
Дъхът на Изабел секна и ръката й се сви около дръжката на вратата, когато двете фигури изчезнаха за миГзад дърветата, които криеха колата им от погледа на Александър.
— Наистина нямам добро предчувствие за това — каза Адам от задната седалка.
— Да, но може и той да ги дебне.
Интуицията й крещеше "дебнене". Очите й се фиксираха върху малкото момиченце. Носеше раница на Hello Kitty и тъмносиня униформа на частно училище. Детето изглеждаше толкова крехко, докато вървеше през паркинга, толкова невинно.
Погледът й погълна разстоянието между тях и Александър. Ако Александър беше демонът, те нямаше да могат да реагират достатъчно бързо. Не можеха да преместят автомобила или щяха да ги видят. Но… тя прецени терена между паркингите. Имаше множество големи дървета, зад които да се скрие някой с нейния ръст. Томас и Адам бяха твърде едри, за да се придвижат незабелязано, но тя можеше да го направи.
Обърна се към Томас.
— Искам да се приближа.
Томас поклати рязко глава.
— Твърде опасно е за теб.
— Томас, там има малко момиченце! Не можем просто да се отдръпнем и да се надяваме да не пострада. Позволи ми. Мога да отида без да ме видят и ще съм наблизо, ако се случи нещо. Ако стане нещо, завлечи си задника бързо.
Томас задъвка устната си, обмисляйки го.
Неспособна да остане още дори за момент, тя отвори бавно вратата и се измъкна навън.
— Мътните го взели, отивам.
— Внимавай.
Тя завъртя очи и се изплъзна.
В колата планираше да стигне от точка А до точка Б под прикритие. Районът на тази офис сграда беше богат откъм дървета. Докато жената и дъщеря й напредваха по тротоара, Изабел криволичеше от дърво до дърво, път, който ще я прикрие от колата на Александър. Скри се зад огромен дъб и зачака.
Тъмнокосата жена пропусна крачка, когато видя волвото, и задържа погледа си върху автомобила, докато се приближаваше. До сега двойката беше подминала сляпото петно, което образуваха дърветата, и се върнаха в зрителното поле на Томас. Изабел се надяваше, че той вижда колебанието в стъпката на жената, което показваше безпокойството й от автомобила и мъжката фигура зад волана.
Изабел се напрегна, когато жената и детето приближиха и вратата на волвото се отвори.
— Саймън — извика уморено жената. — Точно сега не искам да правя това. — Тя отключи джипа с дистанционното, проговори тихо на момиченцето и детето бързо се покатери вътре.
— Мелани — каза Александър с извадени ръце, сякаш да я спре да не избяга. — Съжалявам, но ми липсвате ти и Кати. Само няколко минути. Само това искам. Дай ми само няколко минути, за да обясня какво стана.
Мелани се поколеба, а после тръгна към него. Говориха тихомълком няколко минути и след това Мелани падна в ръцете на Александър, плачейки.
Изабел се отпусна. Това й изглеждаше като напълно обикновена семейна сцена. Тя погледа още малко, докато не се почувства като натрапница в интимен момент, и се отдалечи, за да се върне в колата. Отдръпна се и се удари в нещо наистина голямо. Намръщи се. Това дърво не беше там преди три минути.
Изабел застина. Ноздрите й засякоха познат аромат — същата суха, земна, остра миризма, която се носеше в спалнята й, след като бе сънувала кошмара. Магия пламна по кожата й, първо трептейки, а после изгаряйки я. Усещайки злоба с невероятна сила, тя се завъртя.