— Не си я чукал. — Плътна нишка ярост обточваше думите. Вещерът явно знаеше как да му въздейства.
Стефан се усмихна.
— От къде знаеш със сигурност?
Томас се обърна на токовете си и се отдалечи, опитвайки много сериозно да държи гнева си под контрол. И в най-добрите случаи това беше трудно за изпълнение около Стефан; сега беше почти невъзможно. Нямаше да си изпусне нервите отново пред Стефан. Това го правеше да изглежда слаб, неконтролиран.
Стефан се изсмя меко и се облегна на стената зад себе си.
Томас се обърна към вещера.
— Току-що говорих с Мика, който приключи с проучването на някои от документите, които ти ни осигури. Те посочват генетична и магическа връзка между демоните и магьосниците. Защо Дъскоф не са споделили тази информация със Сборището?
Стефан се наведе напред, отпускайки лакти на коленете си и разтвори широко ръце.
— Не сме приятелски организации, Томас. Тази naivete е дразнеща. Защо вещерите да споделят нещо с магьосниците? Каква полза може да има Дъскоф от това?
— Ние сме врагове, но все пак сме от един вид — отговори Томас през стиснати зъби. — За нещастие.
Стефан го дари с бавна усмивка.
— И това е, което те притеснява, нали? Споделянето на вида? Притесняваш се, че магьосниците може да са потомци на демоните. Загрижен си, че ти и Сборището ти се борите толкова силно да сте на страната на доброто, и все пак магията ви може да идва от жестоки и буйни чуждоземци. Идвало ли ти е на ум, Томас, че вещерите може да са по-верни на природата на родителите си, отколкото магьосниците? Безпокои ли те това, че всички магьосници имат тази предразположеност към хаос и осакатяване, заради гените ни?
Точно това му беше дошло на ум, макар че не искаше да го признае пред Стефан. Затова се върна към първоначалната причина, заради която се принуди да остане в една стая с него.
— Какво друго знаеш за това?
Стефан срещна погледа му.
— Знам, че е истина. Мога да го почувствам в самата си същност. Усещам го всеки път, когато отнемам живот, защото този акт ме изпълва с такова чувство на сила. Ние сме по-висши от не-магьосниците, Томас. Не го ли виждаш? Приеми това, което си, и осъзнай тази истина.
Той имаше див блясък в очите си и Томас се зачуди за момент дали затворничеството в Грибин ще лиши Стефан от здравия му разум. Разбира се, ясно беше, че здравият разум на Стефан е бил разклатен още преди да го заловят.
Стефан се приведе напред, гласът му беше пламенен.
— Магьосниците и вещерите може да властват над не-магьосниците, ако обединим силите си. Не си ли се замислял над силата, която притежаваме, Томас? Можем да превземем света. Никога ли не си се замислял за възможностите?
Томас го наблюдава дълго време, преди да отговори, с мрачно изражение и сключена челюст.
— Не, не мисля за това. Но мисля, че имаш комлекс за размера на пениса си.
Лицето на Стефан помръкна и той примига бавно. Изражението му, когато отмести поглед, можеше да се опише единствено като уязвимо.
— Контрол, Томас. Имам комплекс за контрола. Това е нещо, от което вещерът има по много. — Гласът му потрепери.
За момент Томас почти си помисли, че разбира Стефан. Тази страховита секунда прогори дупка в душата му. Знаеше историята на Стефан, знаеше насилието, което е изтърпял в ръцете на биологичните си родители, знаеше, че е изтърпял още повече, когато е избягал от френската служба за закрила на детето и е оцелял на улицата. Знаеше, че е бил оформен като горещо стъкло в ръцете на занаятчия от осиновителя си, Уилям Крейн.
Контрол? Да, обзалагаше се, че Стефан има проблеми с контрола. Както и всеки друг, който е бил изцяло под чужда власт през целия си живот. Горчивина парна езика на Томас. Последното нещо, което искаше да има към Стефан, беше съпричастност.
— Казваш, че вещерът има контрол? — Томас присви очи. — Не и тук в Грибин.
Неспособен да го гледа повече, Томас се обърна на токовете си и се отправи към
изхода. Налудничавият смях на Стефан го последва навън през вратата и надолу по коридора.
Томас можеше все още да чуе ехото му в главата си, дори след като напусна Грибин — издавайки звук на облекчение — и намери убежище в библиотеката на Сборището.
Отпусна се в кожения стол пред бюрото си, подпирайки лактите си на облегалките и се взря през огромния прозорец в дъното на стаята, абстрахирайки се от звука на този смях. Гласът на Стефан, смехът му, съчувствието, което бе изпитал към него в килията, всичко това му повлия. Прииска му се чашка за шот и нещо твърдо и мокро, с което да я напълни.