Тя хвърли един поглед към Стефан, когото натоварваха отзад в колата на Томас. Томас стоеше наблизо. Той се взря в нея през разтоянието, което ги делеше, с коса черна като грях, стелеща се по раменете му, с целеустремен поглед. После я повика свивайки един пръст.
О, не. По-скоро Адът ще замръзне.
Изабел леко му помаха и си тръгна.
— Изабел — извика той след нея. — Трябва да говоря с теб.
Игнорирайки го, тя зави зад ъгъла и почерпи от останалите си магически резерви, обирайки до дъно запасите си. Изабел събра водните молекули от въздуха, нагнетявайки ги около частиците прах и се прикри с образувалата се гъста мъгла. Докато дочу стъпките му зад себе си, вече бе изчезнала, оставяйки го с нулева видимост.
Томас високо изпсува и Изабел се усмихна. Трябваше да разговаря с него, но нямаше да го направи по неговите правила.
ТРИ
ИЗГЛЕЖДАШЕ ПО-ДОБРЕ КАТО БЛОНДИНКА.
Томас влезе в библиотеката на Сборището, която също така изпълняваше ролята и на негов кабинет, и огледа жената, която стоеше на бюрото му, а единият от дългите й крака се поклащаше. Беше очаквал Изабел Новак да се появи по някое време.
За да разбере как никой не бе успял да я познае докато прелъстяваше Стефан, бе накарал Джак да му покаже нейни снимки от времето преди да бъде излъскана и наконтена според вкуса на Стефан. Сега изглеждаше повече като себе си. Бе върнала естествения цвят на косата си — ягодово русо, и носеше чифт избелели дънки, черен плетен потник и чифт протрити черни ботуши.
Обикновено не беше толкова кльощава. Томас подозираше, че нарочно е свалила килограми, за да се вмъкне в света на Стефан. Или може би скръбта я бе лишила от тегло. По негово мнение, тя изглеждаше по-добре с малко месо по себе си.
Косата й беше дълга и лъскава, обрамчваща овално лице с порцеланова кожа и големи кафяви очи. Устните й бяха плътни, изразителни. Не носеше почти никакъв грим и не бе правила почти нищо друго на косата си, освен да я среше. Имаше естествена красота, която искаше малко разкрасяване и изглежда не се интересуваше от модата. И все пак притежаваше маниер, който крещеше "самоувереност".
Не просто беше великолепна, тя изглеждаше невинна. И все пак Томас знаеше повече. Госпожица Изабел Новак имаше репутация на някой, който създава неприятности. Проучването, което бе направил за нея, я разкри веднага. От първите й дни в началното училище, Изабел бе оставила следа от проблеми зад себе си — участвала в сбивания, отговаряла на учителите. По-късните й години разкриваха избухлива, импулсивна жена, която не може да стои на едно място, не може да се задържи на постоянна работа, не може да изгради връзки.
Също така бе и силна магьосница на водата. Томас можеше да усети силата й от другия край на стаята. Вълни от променлива емоция, приливи и отливи на психическа сила… Те бяха отличителните знаци на водните магьосници и бяха внушително осезаеми в Изабел Новак.
Затвори вратата и заговори, като се обърна към нея.
— Насилието е лесен начин да оплачеш някой, когото си загубила. Не мислиш ли, че е по-добре да спасиш живот в чест на загубения такъв?
Тя се изправи, притисна ръце една в друга и се поклони.
— Буда, за мен е чест да се запознаем. — Тя се изправи и сложи ръка на хълбока си. — Не съм дошла тук за лекция.
Беше хубава. Колко жалко, че беше такъв трън в задника.
Томас подтисна раздразнението си и тръгна към нея.
— Трябва да погледнеш общия план. Той може да ни помогне…
— Да ни помогне? От кога е започнал да помага на някой друГосвен на себе си? Кога е правил нещо, което да не е в негов собствен интерес? И кога ще плати за престъпленията си, господин Монахан? Кога?
— Наричай ме Томас.
— Господин Монахан, Томас, все тая. — Тя махна с ръка, отхвърляйки предложението му. — Да няма да чакаме Стефан да умре от старост? Трябва ли да го оставим да се измъкне след всичко, което е сторил?
— Разбира се, че не.
— Наистина? Не-магьосниците няма да го докоснат, така че остава ние да го направим, неговите надзорници. За сега не виждам Сборището или Съветът да се правят, че ще се погрижат за това. Не е ли това една от причините Сборището и Съветът да са създадени поначало? Не трябва ли вие да се справяте с вещерите и да наказвате престъпниците? — Тя удари с ръка по бюрото. — Той не заслужава да живее живота си по какъвто и да е подходящ за него начин, Томас.