— Изабел — измърка Томас, със загрубял от съня и задоволен от секса глас, — защо Бойл ще убие Стефан като услуга към теб?
Очите й се отвориха рязко и тя застина, но поне можеше да му отговори честно.
— Не знам.
— Наистина?
Изабел се обърна по гръб и се сгуши в него. Взря се в лицето му и прокара пръсти по гърдите му.
— Наистина. Не разбирам демонския мозък. Намирам за удивително и че копнее за дома, че създание като него има такива чувства. — Тя поклати глава. — Нямам идея защо Бойл е решил, че трябва да убие Стефан заради мен.
— Това, което той каза точно преди да ме нокаутира в Грибин… прозвуча сякаш двамата имате връзка.
Тя повдигна глава и се ухили, макар че не беше с лекота.
— Ревнуваш ли, Томас?
— Едва ли. Боя се за теб, да.
Отне й момент, за да отговори, внимателно формулирайки отговора си.
— Както казах и преди. Мисля, че ме е набелязал заради сестра ми. Въобразил си го е, защото той. — трябваше да направи пауза и да намери подходящите думи преди да може да продължи — . той я е убил, така че с него сме свързани.
Томас милваше ръката й отново и отново, докато тя не въздъхна и мускулите й не се освободиха от напрежението.
— Това придава странен смисъл.
— Не мисля, че демоните са смислени. — Клепачите й се спуснаха.
— Заспивай, Изабел. Мога да кажа, че имаш нужда.
Тя въздъхна и се отпусна до него. Преди да се усети, изтощението я затисна.
ИЗАБЕЛ СЕ СЪБУДИ ОТ ДЪЛБОК СЪН. ПРИЛЕПВАЙКИ СЕ ПЛЪТНО към топлото тяло на Томас, тя се усмихна и отново затвори очи. Винаги би спала добре до него. За момент познаваше пълното щастие, а след това си спомни. Процеди се като токсично изтичане в ума й, отравяйки я.
Демонът идваше. Може би не днес, но скоро.
Обезпокоена, тя потърка очи и хвърли поглед към прозореца, от където се прокрадваха първите лъчи от бледо сивата утринна светлина. Бе спала най-много час или два. Какво я бе събудило?
Никакъв аромат на демонска магия не замърсяваше въздуха. Не се чуваше никакъв звук. Не беше твърде сгорещена или твърде изстинала. тогава го осъзна с абсолютна сигурност.
Ужас се сви в стомаха й като студено олово. Тя се измъкна изпод закрилническата ръка на Томас и се изплъзна от леглото. Тържествено намъкна бельо, чифт шорти от жарсе и тениска с дълъг ръкав, след това намести отново спринцовката и канията с ножа. Щом свърши това, Изабел отиде до прозореца в хола, сякаш притеглена там от сили извън нейния контрол.
Дори вероятно бе така.
Тя избута настрана завесите, които покриваха прозореца в хола, и там, на три лентовото платно на улицата, минаваща покрай сградата на апартамента, стоеше Бойл на своя Харли… гледайки нагоре към нея. Метал и хром, излъскани до блясък от любящите ръце на демона, блестяха на уличното осветление. Черна кожа покриваше Бойл от глава до пети, а сутрешният бриз развяваше русата му коса.
Тя изпъшка:
— Томас — и се обърна да побегне и бързо да се опита да го изкара от апартамента. Вместо това побягна, за да се сблъска с много широки гърди. Миризмата на кожа и демон се заби в носа й.
Бойл се вгледа в нея, неговите обикновено сини очи вече светеха в червено.
— Време е.
Онемяла, тя само поклати глава. Беше време? Как можеше да е време? Не можеше да е време! Томас все още бе в апартамента й.
Бойл се протегна към нея и тя отстъпи крачка назад. Той си дръпна ръката.
— Да не избираш майка ти да заеме твоето място? Ако е така, кажи ми го сега. Нямам много време да направя това жертвоприношение.
— Аз ще съм жертвоприношението. — Гласът й потрепери. — И няма да позволя никой да бъде сложен на мое място.
— Много добре. — Той отново протегна ръка. — Тогава трябва да си тръгваме.
Изабел бе принудена да напусне апартамента тихо, оставяйки Томас да спи в
другата стая. без да се намесва.
— Добре. — Тя отиде във фоайето, където под бара един до друГстояха белите й кецове. Нахлузи ги и се обърна към демона. — Готова съм.
Бойл не я изпари. Поведе я навън от апартамента и надолу по стълбите към Харлито си. Всяка стъпка, с която се отдалечаваше от Томас, караше гърлото й да се свива още малко. Когато най-сетне стигнаха до улицата, Изабел смяташе, че е чудо, че все още може да диша.
Демонът се покатери на мотора.
— Красив мотор, не мислиш ли?
Тя само се взираше в него. Сладките приказки не бяха нещо, с което можеше да се справи в момента.