— Защо не ми каза за това?
Тя издаде раздразнен звук и стисна юмруците си.
— Защото знаех, че ще направиш това! Ти би се втурнал във всичко като рицар в блестящи доспехи и би позволил на демона да те убие, преди да ме нарани. Опитах се да те задържа извън това, така че да бъдеш в безопасност. Сборището се нуждае от теб, Томас. Магьосничеството има нужда от теб. Никой в света не се нуждае от мен.
Отговорът на Томас дойде бързо. Той се протегна, сграбчи я и я притисна към себе си.
— Аз се нуждая от теб, Изабел.
За един миГтя се разтопи в обятията му, затваряйки очи от емоцията в гласа му. После тя се отблъсна, оставяйки го на ръка разстояние.
— Благодаря ти за това, но няма да позволя Бойл да вземе друга магьосница на моето място.
— Не, ти… няма. — Гласът дойде от зад нея. Нисък. Скърцащ. Принудителен. В болка.
Бойл.
Постави ръцете си на раменете й. Както изглежда, беше сгрешила за способността на Бойл да се движи. За нещастие.
Изабел задържа погледа на Томас за момент. Знаеше, че изглежда примирена. Бойл я изпари.
ТЯ ВСЕ ОЩЕ МОЖЕШЕ ДА ЧУЕ АГОНИЗИРАЩИЯ РЕВ НА ТОМАС, отекващ в ушите й, когато изведнъж се намери в склада, стомахът й се преобърна и главата й туптеше. Изабел направи две стъпки напред, олюлявайки се, и падна на ръцете и коленете си. Жлъчта обви вътрешната част на устата й и я заля с горчивина.
Ръцете й се притиснаха в студения бетон, тя затвори очи за момент и се концентрира, за да не загуби съзнание. Начинът, по който Бойл превозваше хора, наистина не струваше. Тя предпочиташе колата да прави това всеки ден.
Зад нея дойдоха тежки, влачещи се стъпки и ниско ръмжене. Държейки главата си наведена, тя отвори очи и пъхна ръката си в ръкава, пръстите й се затвориха около дръжката на нейния меден нож.
— Няма да живееш достатъчно дълго, за да ме убиеш, Бойл. Свършен си. — Гласът й отекна силно и сурово в тишината на склада. — Тя е в звука от гласа ти и ритъма на стъпките ти. Смъртта.
Тишина. Дори шепот от дишане не стигна до ушите й. Изабел се надяваше за един див момент. и тогава четири влачещи се стъпки към нея. Огромни ръце се пъхнаха под подмишници й и я вдигнаха.
Тя очакваше да бъде дръпната силно, хвърлена, ударена, нещо насилствено. Докосването на демона, вместо това, беше нежно, почти грижовно.
— Отивам си вкъщи — прошепна той, като я вдигна на ръце. — Не разбираш ли? Отивам си вкъщи.
— Не и ако мога да те спра. — Изабел го прободе в гърлото.
Бойл я пусна. Тя падна на бетона и този път Томас не беше там, за да омекоти падането й. Изабел удари лактите си, опашната си кост и разклати зъбите си. Бойл изкрещя и се отдръпна от нея, издърпвайки острието от гърлото си и захвърляйки го през склада.
Може би имунната му система беше отслабена от правия изстрел на медта в тялото му. Може би беше изчерпал ‘алергичните инжекции.’ Във всеки случай, раната, която тя направи с острието, започна да дими и цвърчи, разрезът нарастваше повече. Киселинната кръв закапа и запращя по пода.
Изабел се отдалечи от него към вратата. Знаеше, че не може да си тръгне докато демонът не беше мъртъв, но тя неволно избра изхода. Бойл задържа ръцете си на гърлото си, крещейки и мятайки главата си. Тя не искаше нищо повече от това да избяга от него, като дете нуждаещо се да избяга от чудовището в килера си, което не е въображаемо въпреки всичко.
Тя се върна през лепкавата част от въздуха, който Адам беше открил. Стомахът й се наклони, като пипала на полусурова магия задърпаха дрехите, кожата и косата й. Направена от силата от убитите магьосници, частично отворената врата опари ноздрите й като неразредено зло, сякаш тя вдъхна тъмна, горчива бира през носа си.
Изабел ахна и се стреля назад, извън обсега й. Беше много по-силно, отколкото последния път, когато бе минала през него. Заклинанието на Бойл беше почти завършено. Тя беше последния ключ. Както изглежда, той беше взел друга магьосница преди нея. Бяха го направили по-трудно за Бойл с техния списък, но не можеха да го спрат.
Дори свободна от хватката му, тя не можеше да се отърси от хватката на частично завършения портал от кожата и косата си. Дъхът й дойде на къси, брутални изблици, докато тя чакаше — молеше се — Бойл да падне. За да се свърши.
Богиньо, моля те. Тя не искаше да бъде последното парче от този портал на абсолютна гадост.
Бойл се обърна и я погледна, сякаш четейки мислите й. Очите му светнаха в червено и устните му се разделиха, разкривайки остри като бръснач зъби. Бавно, той премести ръцете си и се изправи, показвайки й ясно, че раната му от ножа е оздравяла.