После се усмихна.
Изабел се изправи на крака. Първичен страх се беше надигнал в нея, изгаряйки до основи вените й, изстрелвайки се по гръбнака й. Искаше й се да може да бъде по-силна, по-смела, но, гледайки демона да й се усмихва, караше цялото й тяло да трепери.
— Защо просто не умреш? — изкрещя му тя. Защото, Богиньо, тя не искаше.
Той пристъпи напред към нея и се препъна, усмивката му посърна леко.
— Ти не разбираш мотивацията ми. Напускам това място. — Той каза "това място" както някой би казал "личинка". — Отивам си вкъщи при моите хора, при местата, които помня и обичам. — Той залитна отново, но после се изправи и тръгна неотклонно към нея, сякаш добиваше сила от самата идея за завръщането у дома. — Отказвам да умра.
Изабел се отдръпваше все повече и повече. Тя просто не можеше да се спре. Отне й всяка частица от нейната воля, за да не побегне, също както изглеждаше, че отнема всяка капка от желанието на Бойл да не умре и да продължи бавно да напредва към нея. Лошото нещо беше, че тя подозираше, че волята на Бойл беше по-силна от нейната.
Все пак, медта, която беше инжектирала в него, оказваше влиянието си. Ако теорията на Мика беше вярна, медта го разяждаше от вътре навън. Тялото му се бореше да се излекува и да възстанови материята, както направи с повърхностните наранявания с медните оръжия. Но медта, поета вътрешно, щеше да бъде далеч по-вредна. Сега беше просто въпрос на това кое беше по-силно, убийственият ефект от течната мед или способността на тялото му да се лекува.
Тя задържа погледа си върху влачещите се стъпки на Бойл, приближаващи се към нея, напълно неспособна да погледне в тези червени, изгарящи очи — онези, които й казваха, че краят беше близо.
— Кой ти каза, че жертвоприношението на пет магьосници е нещо добро? Защото си убил пет, нали? Взел си друга преди мен.
Влачене. Пауза. Влачене.
— Шест магьосници. Все още не сте открили третата, която убих. Тази след сестра ти.
Стомахът й се сви.
— Вие сте аемон, единствено мелез. Това е като клане на добитък, като лов. Убийството ви не е нищо. Може да харесаме някои аемон, както човек се грижи за домашен любимец. И аз те харесвам по този начин. — Влачене. Пауза. — Но не прави грешка; все пак ще убия кучето си, ако това значи да мога да си отида вкъщи.
Бойл спря на пет стъпки от нея. Изабел отстъпи срещу стената, която беше най-далече от него. Металът се усещаше гладък и хладен през тениската й.
— А порталът? Как работи? — Гласът й звучеше пресипнал и разрушен, сякаш беше пушила по пакет цигари на ден през последните двайсет години. Всъщност, тя просто се опитваше да спечели време, надявайки се, че медта ще си свърши работата.
— Предполагам, че ти дължа обяснение. Подхожда на магията на магьосниците, които пожертвах. Определени видове магия в определени количества, в определено време. Някои магьосници можех да взема за по-късно, някои трябваше да убия тук. Ти, последната, трябва да бъдеш убита съвсем близо до портала.
Бойл покри последните няколко метра, който ги разделяха, с повече сила, отколкото показваше, откакто тя го беше инжектирала. Остатъкът от надеждата на Изабел умря с разочаровано стенание. Инжектираната мед не беше проработила.
— Ще ме победиш ли? — попита той.
Тя застина и стисна зъби.
— Как бих могла? Как бих могла, когато знам, че ще вземеш майка ми или някоя друга магьосница на мое място? — Въпреки че всяка фибра в тялото й искаше да му се нахвърли, да го рита, да го удря силно с юмруци, и да го драска… след това да бяга, за да спаси живота си.
— Ето защо няма да ми достави голямо удоволствие да те убия.
Голямо.
Бойл я издърпа в обятията си, сякаш той можеше да й е любовник. Устата й се притисна срещу гладката черна кожа на якето му. Тя вкуси нещо топло и солено и осъзна, че плачеше. Той я залюля в ръцете си за момент, пръсти с дълги нокти преминаха през косата й.
Тогава той сниши устата си към гърлото й и захапа.
Демоните бяха като паяци, тяхната отрова бликаше от устата им в тяхната жертва, парализирайки я.
Острите зъби на Бойл пронизаха кожата й като двадесет игли. Болка прониза тялото й, карайки я да потрепва в нещо, близко до конвулсии. Когато се дърпаше срещу зъбите му, я болеше дори повече, така че Изабел застина и заплака тихо, докато кръвта се стичаше надолу по врата й. Демонът простена като в екстаз, сякаш обичаше вкуса й, и затегна прегръдката си.
Отровата се изстреля като киселина в кръвоносната й система и Изабел изви гърба си в агония, неспособна да направи нищо повече. Зрението й избеля от цветно към черно-бяло. Картините, които виждаше, бяха размазани по краищата.