Така ли се беше чувствала Анджела?
Не, не искаше да мисли за Анжела. Всичко друго, но не и Анджела.
Палтото потърка бузата й за милионен път. Тъмнината я беше погълнала цялата. Дори не знаеше, къде беше вратата в средата на нощта, когато никаква светлина не се разливаше от пролуката отдолу. Глад гризеше стомаха й. Вече беше проверила във всички джобове на якето и не откри нищо, нито дори от тези малки, увити в пластмаса бисквити от ресторанта. Нейната единствена утеха беше Анджела, потънала в сън отвъд затворената врата, дишането й беше равномерно в нощта.
Единственото стабилно нещо в живота на Изабел…
Тя се съвзе, лежейки по средата на пода, не далеч от вратата. Местенето на крайниците й беше безполезно, просто като машинален писък, който се е отделил от гърлото й и останал безшумен, безрезултатен. Тишина. Мълчание. Неподвижност.
Плячка.
Просто очакваща.
Бойл се наведе над нея, погледът й все още беше черно-бял. Устата му се отвори, но тя не чу нищо. Демонът сграбчи ръцете й, студените пръсти се забиха в нея. Той сниши устата си до нейната и започна да изсмуква магията от центърът й.
Вътрешно, тя крещеше. Гърчеше се. Умря.
Външно, тя не можеше да направи нищо друго, освен да изтърпи.
Сърцебиенето й беше единственото, което можеше да чуе. Биеше силно в съзнанието й, забавяйки се. Зрението й се промени от черно-бяло към по-черно и след това все по-черно. Може би щеше да е късметлийка и щеше да умре, преди Бойл да започне да пирува.
Беше ли умряла Анжела преди този момент?
Тогава Бойл изчезна. Налягането на гърдите й се успокояваше и магията й отслабваше, където Бойл я беше ухапал, изпращайки мълния от изгаряща болка през нея и след това — нищо.
Неспособна да се движи, неспособна да вижда ясно, Изабел само долавяше частици и фрагменти от движението около нея. Дълга черна коса. Проблясващ меден меч.
Томас.
По дяволите. Тя знаеше, че той ще се появи рано или късно. Страхът за себе си изчезна. Страх за Томас го замени. Движение проблесна в ъгълчетата на очите й. Меч. Кръв. Нокти. Зъби.
След това, отново, нищо.
Нищо, освен пулсиращ, бръмчащ шум, заедно с биенето на сърцето й. Мек в началото, той ставаше по-силен и по-силен. Магията караше кожата й да настръхне, давайки на Изабел да разбере, че отровата на демона постепенно изчезваше.
Къде беше Томас? И каква беше тази непозната магия, докосваща се до тялото й?
Структурата на силата се развълнува и стана по-силна. Същата воня на зло дразнеше ноздри й и тогава Изабел разбра каква беше тя. Почувства дърпане по тялото си, като от мънички ръце, което ставаше по-силно.
Някак си, порталът се бе отворил.
Томас се появи над нея, кръв се стичаше по слепоочието му и покриваше дългата му черна коса. Той я вдигна на ръце.
— Трябва да се махнем от тук — каза той, гласът му звучеше далечен. — Порталът е присвоил магията на Бойл, докато той умира и е отворена, но е нестабилен. Дърпайки… дърпайки ни вътре.
Разтревожена, Изабел опита да помръдне. Сякаш ръцете й бяха увити в памучен плат, но тя притежаваше някаква подвижност. Също и цвят обагряше краищата на черно-бялото й зрение.
Томас я издърпа на разстояние, достатъчно далеч, че дърпането на портала спря, и я сложи да легне. Изабел седна, оглеждайки стаята за демона. Бойл по корем наблизо. Многобройни прободни рани обезобразяваха гърба му и кръвта му пращеше и пукаше на плочките около него. Той все още беше жив. Крайниците му потрепваха и едно ниско, неясно стенание се разнесе от гърлото му.
На около пет стъпки от него, вратата проблясваше почти красиво във въздуха, изблик на блещукащи цветове, които пулсираха и мъждукаха с магия. Изабел не беше земна магьосница, но въпреки това можеше да усети непостоянството в заклинанието.
Тя погледна към Бойл и поклати глава.
— Не, той не умира. Той няма да умре. Той е като нещо, излязло от филм на ужасите. Мислиш, че умира и тогава.
Томас изшътка и я залюля в ръцете си.
— Той умира, повярвай ми. Беше почти свършен, когато пристигнах. Просто довърших работата, която ти започна. Свърши се, Изабел. Всичко свърши.
Възможно ли беше? Сякаш бе започнало преди цяла вечност.
— Вкъщи. — Стенанието дойде от Бойл. Кървящ и пребит, той се придвижваше напред към вратата. Движеше се педя по педя по пода със силата на волята, оставяйки следа от съскаща кръв зад себе си. — Вкъщи. — Този път звучеше повече като ридание.